По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. руската армия води многократни действия за освобождението на Ловеч и Ловешкия край. Те обхващат периода от 5 юли до 28 декември 1877 г. В хода на четиридневните боеве за Ловеч (20-23 август) сборен отряд с командир генерал-майор Александър Имеретински за втори път превзема града на 22 август и в следващите дни е установено местното българско управление.
Тридесет години по-късно през 1907 г. в цялата страна тържествено се отбелязва кръглата годишнина от Освобождението на българския народ от османско иго. За тържествата в Княжество България пристига руска делегация. В състава ѝ са двамата руски офицери, които по време на войната са с военно звание полковник и имат дейно участие и особени заслуги за освобождението на Ловеч – генералът от кавалерията Иван Фьодорович Тутолмин и генералът от пехотата Пьотр Дмитриевич Паренсов.
На 31 август 1907 г. по предложение на кмета Коста Дочев, Ловешкият градски общински съвет взема решение за провъзгласяването на Иван Тутолмин за почетен гражданин на Ловеч „за заслуги при освобождението на Ловеч от турско иго на 22 август 1877 г. като командир на 1-ва Кавказка казашка бригада“ и Пьотър Паренсов за почетен гражданин на Ловеч „за заслуги при двукратното освобождение на Ловеч от турско иго“.
По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. полковник Иван Тутолмин е командир на 1-ва Кавказка казашка бригада, която е на лично подчинение на главнокомандващия княз Николай Николаевич. Получава изключителната привилегия при липсата на заповеди да действа по свое усмотрение. Личният състав е от казаци – осетинци, владикавказци, кубанци и терци. Проявява многократно командирско умение и храброст. Разбива турско обкръжение при село Градище, Никополско пленявайки три знамена, оръдие и обоз. На 8 октомври 1877 г. е награден с Орден „Св. Георги“ IV ст. Неговата бригада практически участва във всички действия за освобождението на Ловеч. С флангови удар успешно разбива и преследва два османски табора в битката за Ловеч на 22 август. Отличава се при обсадата на Плевен под командването на генерал-майор Михаил Скобелев и в битката при село Телиш. Награден е със Златно оръжие „За храброст“ и повишен във военно звание генерал-майор (1877). Участва в зимното преминаването през Стара планина на Западния отряд с командир генерал-лейтенант Йосиф Гурко и освобождаването на София. По време на войната води походен дневник наименуван „Кавказката казашка бригада в България 1877-1878 г. Походен дневник“. Издаден е в Санкт Петербург през 1879 г. В него ни е оставил изключително ценни лични и служебни сведения за освобождението на Ловеч.
Полковник Пьотр Паренсов започва войната като офицер за особени поръчения на Генералния щаб на Руската армия. Провежда разузнаване на турските сили в България. Последователно е назначен за началник на щаба на Кавказката казашка дивизия и на 2-ра гвардейска пехотна дивизия. Командирован е в сборния отряд с командир полковник Алексей Жеребков, който овладява Ловеч на 5 юли 1877 г. Пред ловешките граждани прочита „Императорска прокламация заобявяване на войната“ с обяснение, че Русия ще воюва до край да освободи християните от турското робство и да даде равни права на всички. Началник на щаба на сборния отряд с командир генерал-майор Александър Имеретински, който овладява Ловеч на 22 август 1877 г. При третата атака на Плевен е тежко контузен. Участва в битката при село Правец. Отново е контузен и изтеглен за лечение в Русия. След войната служи в руските окупационни части в България и е назначен за министър на войната в първото правителство на Княжество България (1879-1880). Има значителни заслуги за строителството на Българската армия. Автор е на спомени озаглавени „От миналото. Спомени на офицера на Генералния щаб П. Паренсов“. Издадени са в три тома от пет части в Санкт Петербург периода 1901-1908 г. За своите спомени е награден от Императорската академия на науките с Макариевска премия за поощряване на отечествените таланти, посветили се на науката и общественополезните знания, и Ахматовска премия за най-добри научни трудове и произведения на изящната словесност. Като непосредствен участник и военен историк изследва борбата за Ловеч на 5 юли, 15 юли и 20-23 август 1877 г. В том трети, част пета публикува пътните си бележки от посещението и пребиваването в Ловеч на 6 септември 1907 г. Озаглавени са „След тридесет години“. В тях описва ярко и образно пътуването до Ловеч, отношението на ловешките граждани и жителите на селата около пътя Плевен-Ловеч към Освобождението от османско иго, церемонията по провъзгласяването им с Иван Тутолмин за почетени граждани на Ловеч, общуването с местните хора и българските обичаи. Прави кратка характеристика на ловешки граждани, които заемат ключови позиции в местното управление.
Пътни бележки. След тридесет години.
По време на нашето пребиваване в Плевен, пристигна депутация от град Ловеч с молба генерал Тутолмин и аз да посетим техния град, който ни поднася званието почетни граждани. Като основание за този акт послужва фактът, че генерал Тутолмин и особено аз сме взели голямо участие в сраженията при този град.
Генерал Тутолмин командваше Казашката кавказка бригада, която при втория щурм на Ловеч довърши поражението на турския отряд. Преди вечерта на 22 август посече неприятелската пехота, която не беше разстроена, макар и да отстъпваше. Разби я и я преследва до утрото на 23 август.
На мен ми се случи да участвам в първото заемане на Ловеч на 5 юли, в усилените рекогносцировки на Скобелев на 16, 26 и 27 юли, при които сблъсъка на 26-ти беше много кръвопролитен, както и последния щурм на 22 август. Също и в последвалия на другия ден неголям сблъсък с турците, излезли от Плевен в помощ на вече превзетия от нас Ловеч под командването на самия Осман паша.
Не можеше да се откаже на такава покана, а и не ни се искаше. Ние обещахме да отидем в Ловеч след завършването на официалните тържества и след посещението на Търново. Тук беше особено почитания в България мой колега от Министерския съвет митрополит Климент (…).Към Ловеч можеше да се пътува с коне през Севлиево, но това би отнело много време и ние предпочетохме да пътуваме по железния път към Плевен. На другия ден беше 6-ти септември, денят на Съединението на Северна България с Южна Румелия, който се празнуваше като национален празник. Рано сутринта отпътувахме с Тутолмин с два файтона към Ловеч, до който от Плевен имаше около 35 версти. Съпровождаха ни аташираните при нас български офицери. Пътувахме с отлични файтони с гумени колела, по същото шосе, по което преди 30 години и аз, и Тутолмин толкова пъти преминавахме, яздейки коне. Видях местностите, през които ние изморени и измъчени ходехме пеша, почивахме и спахме под открито небе и се хранехме с доста оскъдна храна. Първите 6-8 версти от Плевен, пътувайки между Зелените хълмове и Тученицкия овраг, постоянно виждахме паметници, поставени в различно време над погребенията на нашите офицери и нисши чинове. Ние видяхме и друго, когато преминавахме през известните от изминалата война Рижия хълм и Бохотския лъг. Навсякъде, където селищата бяха разположени близко до пътя, тълпи от празнично облечени селяни бягаха, насочвайки се към шосето и заставайки до него. Приветстваха ни и махаха с шапки. На един кръстопът от голямата тълпа се отдели облечена в синя рокля млада госпожица. Като стигна до файтона, тя ни хвърли букет от полски цветя. Това беше учителка от близкото село. По нататък, вече близо до Ловеч, във файтона скочи дванадесетгодишна девойка, облечена в кафява рокля (очевидно форма на учебното заведение). Целуна ни ръцете и ни положи цветя на коленете. Едвам успяхме да се опомним и от двете ни страни скочиха два момчета-кадети. Също ни целунаха ръцете и оставиха букети с привързани ленти с националните цветове с надпис „От кадетите“. Даже на една лентичка над българската национална лентичка беше нашата синя руска лентичка.
Първата спирка беше на 6-8 версти от Ловеч. Посрещна ни много голяма колона от колоездачи на „Ловешкото колоездачно дружество“. Всички бяха облечени в белоснежни куртки, чорапи и обувки. Първия велосипед е със значка „Дружество“, а до него е председателя със червена лента през рамото. След взаимни приветствия продължихме нататък съпровождани от велосипедистите.
Ново спиране. Прокурорът на Ловешкия съд господин Митков, заобиколен от граждани и жители на околните села, произнесе реч на отличен руски език, съпровождана от ръкоплясканията на слушателите българи, след което седнахме във файтоните и нашата значително увеличила се група приближи към града. Входа беше украсен с голяма триумфална арка, с надпис „Добре дошли“. Средата на арката беше заета от празнично облеченото духовенство и държащия кръст архимандрит Теофилакт-Тилев. Пред духовенството стоеше с два свитъка в ръка градския кмет, господин Константин Илиев Дочев. Наоколо беше море от човешки глави. След като се поклонихме на кръста, на взелия се отнякъде плетен стол ловко се качи господин Дочев, още много млад човек, видимо доста енергичен, развит и образован. Приветства ни на български и завърши със заявление, че на заседание на градския съвет, Тутолмин и аз сме избрани за почетни граждани на града. Господин Дочев ни връчи свитъците, в които се намираха протокола от заседанието на градския съвет и диплом за званието почетен гражданин. Архимандритът ни съобщи, че по случай националния празник на Съединението, сега и тук ще бъде отслужен молебен.
След молебена, отивайки малко встрани, се качихме на хълма, на който са поставени паметниците на убитите руски войни при Ловеч. Тук се случиха няколко сцени, които лично за мен бяха трогателни и интересни. Старците показвайки ми брега на река Осъм около хълма с паметниците казаха:
„А ето тук беше тази мелница, при която Вие се къпехте. Когато турците Ви нападнаха, на Вас ви се наложи да изоставите бельото, което съхнеше и да бягате.“
Оказа се, че в Ловеч са чели моите спомени.
„А ето вижда се този мост, за който така се безпокояхте, заповядахте да го пази караул, а турците като нападнаха и заминахте, то те от този мост удариха в тил. Всичко е правилно описано от Вас. Вие сте написали, че турците са обесили двама от свещениците, които Ви посрещнаха с молебен, когато за първи път превзехте Ловеч. Те обесиха двама старци, а третият, младият избяга. Ние ще Ви го доведем.“
След панихида всички се отправихме в дома на кмета господин Дочев. Тук за нас бяха приготвени стаи. Ловчанци се надяваха, че ще пренощуваме у тях, и искаха вечерта да направят публичен банкет в градската библиотека. Но за съжаление не можехме да направим това.
Прелестният напълно европейски дом на кмета е разположен в центъра на турския квартал. Преди беше многолюден, а сега турците струва ми се са 40 човека. Господин Дочев и неговата мила и любезна жена, госпожа Богдана Дочева, славно ни угостиха. Председателстваше руски възпитаник архимандирт Теофилакт. Поканените бяха най-именитите граждани и бащата на кмета, господин Илия Дочев, който е бил възрастен по времето на турското владичество. Към края на обяда пристигна и свещеник Евстатий, за който говорих по-горе. Турците го заставили да погребе двамата обесени свещеници, а след това го разкарвали със себе си от затвор на затвор. В един от боевете успял да избяга, но бил ранен с куршум отстрани в тялото, но не може да определи дали този изстрел е бил турски или наш.
След обяд се отправихме в околностите на града. На върха на една от тях е красивият паметник на убитите от отряда на княз Имеретински при превземането на Ловеч на 22 август, в който аз бях началник на щаба. Интересно е, че обикаляхме околностите с отлични файтони. В първия пътувах с архимандрита, а в следващия – Тутолмин с кмета. На обратния път се сменихме, в предния при архимандрита седна Тутолмин. Искам с това да покажа значението, което има духовенството в България. Особено общността, която съществува между духовенството и жителите, без разлика между съсловията на населението. Местното духовно лице винаги е на първо място, то никога не се изключва от гражданските и мирските дела. Ще отбележа още, че в Ловеч нямаше нито министър, нито губернатор, нито административен и околийски началник. Начело на ловчанци бяха архимандритът и кметът, които бяха изборни, макар и утвърдени от правителството.
А затова цялото тържество в Ловеч може безпогрешно да се нарече народно, всенародно. Да, пък и ние не бяхме вече депутати, а обикновени пътешественици. По случай на 6-ти септември имаше голям празник с многохилядна весело настроена тълпа. Пияни нямаше, нито един, а в тези дни се беряха лозята. Тълпяха се много, но нямаше блъсканица.