По повод 100 години от изгарянето на покрития мост на Кольо Фичето в Ловеч – 2 срещу 3 август 1925 г.
Предисловие: Към читателя.
Не, не се учудвайте! Действително покритите мостове в Ловеч са няколко. Но да се върнем назад във времето. Първият покрит мост в Ловеч възниква вероятно през 30-те години на XIX в. За него споменава известният френски пътешественик Ами Буе към 1837/1838 г. Думите му са следните: „Ловеч – покрит и украсен с дюканчета каменен мост…“. Но този покрит мост е бил отвлечен от буйните води на река Осъм в началото на 1848 г. Будните ловчанлии отново го възстановили, но през лятото на същата година отново, и то окончателно, е бил отвлечен.
Жителите на нашия град с общи усилия изграждат отново нов покрит мост, който не е бил с каменни основи, а на дебели дървени колове (пилони). Но този мост не е бил много устойчив и затова на няколко пъти е повреждан от буйните води на реката. Окончателно е отвлечен през 1872 г. Тогава ловчанлии се обърнали към Областното (вилаетско) управление в Русе да им изпратят майстор, който да им построи нов покрит мост. Но защо? През всички покрити мостове в Ловеч през XIX в. е минавал важният път София – Ловеч – Русе – Варна и пътят Свищов – Ловеч – Троян – Троянски проход – чак до Пловдив. Освен това мостът се е използвал много активно при придвижването на войскови части. От Областното управление в Русе препратили молбата на ловчанлии към Окръжното управление в Търново, които веднага изпратили в нашия град най-известния по това време български архитект и строител – майстор (уста) Кольо Фичето.
Запазвайки местната строителна традиция на покритите мостове, Кольо Фичето построява уникално транспортно съоръжение, много по-съвършено в архитектурно и функционално-търговско отношение в сравнение с предшествениците си. Гореспоменатият мост е изграден с помощта на населението на Ловеч и околностите – бедните с безплатен труд (ангария), а богатите с парични вноски. Основите са от камък, а горната част – пода, дюкяните, пътното платно и покривната конструкция – от дърво. Общата дължина на моста е 84 метра, широчината му е 10 метра, от които за пътно платно – 5 метра, а за дюкянчетата – общо 5 метра. Мостът е висок 7 метра, като покривът е от ламарина. На самия покрив има 29 отвора – за осветление и проветряване. Те се наричат в архитектурата люкарни.
Както се спомена по-горе, основите са били от камък – 5 броя. Височината на основата е била 4,5 метра, като до 2 метра са били плътни, а по-нагоре са били с отвори – по два отгоре (от страната откъм Троян), а отдолу – с един отвор. Това е много хитроумен способ за оттичане на големите води при многобройните наводнения по това време. Майстор Кольо Фичето не е бил само дюлгер (строител), но и самобитен скулптор. По подобие на моста в град Бяла, и мостът му в град Ловеч е бил украсен с 4 скулптури. Едната е наподобявала жена с бюст и плодове – символ на плодородието, другата фигура е била лъв – символ на България, третата – орел, символ на Русия, и последната фигура е била тоягата на надзирателя на строежа.
Покритият мост на Кольо Фичето издържа на съдбата – Руско-турската освободителна война 1877/1878 г., многобройните наводнения, въстания, нашествия на чужди войски (румънци 1913 г.), но все пак устоява на ударите на съдбата цели 49 години. Докато … е запален и изгаря напълно на 2 срещу 3 август 1925 г. точно преди 100 години. Сега от оригиналния мост на Кольо Фичето са запазени само фигурата на Лъва и няколко гвоздея. А как е станало самото запалване на моста, ще разкажа по-нататък…
Запалването на Покрития мост става чрез запалителна течност, защото от двата си края мостът бързо гори, подобно на факел. Издига се огромен пламък, висок 4-5 м. Чува се силен пукот от хвърчащи нагоре дъски и греди. Страх и ужас има сред населението, но не и паника. Намират се самоотвержени граждани като Васил Сулюмана, Кольо Добрев, Петко Петров и др., които се хвърлят да гасят пожара. За беда тъкмо в този ден градската пожарна команда не е в Ловеч, а вършее с коне в околностите на града. Смелчаците бързо се впрягат в пожарната помпа и започват да гасят. За съжаление безуспешно.
Някои от занаятчиите, които имат дюкяни на моста, с риск за живота се хвърлят да вадят поне част от имуществото си. Малцина успяват. Само тенекеджията Марин Банков изважда машината си за огъване на ламарина. До сутринта всичко изгаря и остават да стърчат самo основите на моста.
И досега остава непълно изяснен въпросът кой подпали ловешкия Покрит мост, дело на ненадминатия майстор Кольо Фичето. Официалната власт представя версията, че това е дело на анархокомунистическите чети на Васил Героя, Тинко Симов и Дочо Узунов. Други обвиняват търговците по главната улица на Ловеч, че подкупват един пияница да запали моста, за да се премахне конкуренцията на дюкянджиите от моста. Трето твърдение, за което ми спомена артистът Стоян Георгиев, е че мостът би могъл да се запали от забравена стара ютия с въглени, която се е наклонила и от падналата жар е предизвикан пожарът. Разпространената версия е и че част от дюкянджиите сами запалват моста с цел вземане на застраховката от дружество „Феникс“. Сред преобладаващата част от ловчанлии битува мнението, че подпалването е сторено от местната власт или най–малко тя не е обърнала нужното внимание. Свидетелство за това са спомените на проф. Георгиев, според който „…. стражарят на пост пред Околийското управление (близо до моста – б.м.) е стоял като ням свидетел на случилото се на моста и не е реагирал изобщо ….“. За друга версия говори д–р Илия Еврев. Ето споделеното от неговия син арх. Петко Еврев: „От баща ми д–р Илия Еврев знам, че едно от предположенията е, че градските управници се уговорили с министъра на финансите ловчалията Петър Тодоров да отпусне средства за построяването на нов солиден мост на мястото на стария нехигиеничен мост. Тогава не са имали вярно отношение към тази старина като паметник на архитектурата.“
Настъпва покруса сред ловчанлии. Няколко дни след това местният вестник „Стремление“с горест и мъка отбелязва, че „… гордостта на Ловеч изгоря…“, а местният народен представител Стоян Никифоров с голяма тревога съобщава за нещастието на своите колеги в Народното събрание: „… Ловеч загуби своя Покрит мост, най–хубавата картина, останка от древността, еснафът загуби препитанието си…“
Но животът си тече, нещастията трябва да се преодоляват. На мястото на стария изгорял мост трябва да се направи нов.
След изгарянето на покрития мост на Кольо Фичето местната власт с помощта на държавата изгражда временен дървен мост за пешеходци (на север от изгорелия). През 1926 г. е обявен конкурс за изграждането на нов покрит мост, обаче от железобетон, който не гори. Конкурсът е спечелен от инж. Златев и колектив. Строителството на новият мост започва от 1927 г. като предприемач е Павел Патев. Но! През 1929 г. огромни (за мащабите си) наводнения разкъсват недостроения мост и в голяма степен го разрушават. Този печален факт „стрества“ Министерството на строителството и благоустройството и то се отказва от проекта на архитект Златев. Възприема се нов проект – на архитект Олеков който е много по-сполучлив и с два устоя забодени. Строителството на новия мост вече е с по-бързи темпове и до 1930 г., той вече е готов – пътната част, а довършването на дюкяните става през 1931 г.. Мостът изцяло е изграден от железобетон, има покрив от армирано стъкло, като дюкянчетата са много по-модерни, с електрическо осветление, могат да се отопляват. Има и две открити тераси за наблюдение на красивите гледки – от север и от юг. Новият мост вече се ползва не само като търговско-занаятчийско средище, но и по него минават вече и автомобили. Но! Засиленият транспортен трафик (с използването на големи камиони) нанася поражения на този мост и от 1976 г. той се използва само от пешеходци.
Възниква и един друг проблем. През 70-те години на ХХ в. се оформя и израства архитектурно-историческия резерват „Вароша“ с възстановена възрожденска архитектура. Това поражда желание сред ръководството на страната (пък и на Ловеч) досегашния мост да се преустрои, така че да наподобява този на Кольо Фичето. След разгорещени дискусии е приет плана на арх. Христо Златев и инж. Малеев. Той предвижда досегашния мост да се обшие с дърво, покривът да бъде обшит с медна ламарина. Дюкянчетата са намалени на брой – стават 10. Това всъщност не са дюкянчета, а магазини за сувенири и изделия на майсторите на народни и художествени занаяти. Първоначално мостът се стопанисва от ТК „Балкантурист“, а после от АИР „Вароша“. В двете издатини има сладкарница и кафене, а също и специално подово отопление. Но! Идва „преврата“ на 10.11.1989 г.. Мостът веднага е отнет от АИР „Вароша“ и е даден на Община Ловеч. Тя веднага отдава магазинчетата под наем. След обширни дискусии е взето решение от Община Ловеч, от 2010 години мостът да се превърне в своеобразна улица на занаятите. Семейство Тинкови правят дърворезба, плетива, а Анатоли Тонев и съпругата му – кожени изделия. Има още дърворезбари, плетачки, бродиране с конци и мъниста, рисуване на керамика и стъкло, и какво ли още. Съществува и много добре оформен туристически център. Нощно време мостът е много добре осветен. Някога, пък и сега, покритите мостове са били неговата най – голяма забележителност, негов своеобразен символ. Заповядайте и минете през сегашния покрит мост, ще остените с много добри впечатления, ще си вземете нещо за спомен.
Авторът на статията е Пламен Ечков – най-дългогодишният ни колега в РИМ – Ловеч, който в момента е в заслужена пенсия.
