В периода от 2 до 6 април 1956 г. в България се провежда известният Априлски пленум, който дълго време след провеждането си ще бъде възхваляван, превъзнасян до небесата, обявен за свещен от партийни и държавни ръководители, комсомолски лидери, директори и партийни секретари на големи предприятия та чак до обикновени членове на БКП.
Пишат се хиляди статии, изследвания и дисертации, защитават се докторати и професури, студенти и ученици държат изпити, издават се дебели исторически томове. В тях се възхвалява „априлската линия“ в политиката, земеделието, промишлеността, културата и т.н., и т.н. Априлският пленум е обявен за историческо събитие, по-важно от 9 септември 1944 г., поставил началото на най-високия връх на социализма у нас. Априлската линия е обявена за „свещена и неприкосновена“, а самият пленум се превръща в мит, легенда, религия. По този повод зевзеците измислят анекдоти, „че всяка крива линия, успоредна на Априлската, е права“. За него десетилетия наред се пишат стихове и поеми, а историци и философи го канонизират като велико начало на нова епоха в тринадесетвековната ни история. А след като началото е велико, то и личността, под чиято диктовка е проведен пленумът е обявена след това за „велик архитект на априлската линия“. Всички тези хвалебствия не казват най-важното – а именно, че протоколите от този пленум са строго засекретени и съхранявани в брониран сейф в ЦК на БКП. Никой от тези хвалители на Априлския пленум не знае какво всъщност се е случило и какво се е говорело в действителност. А когато липсва подобна информация, е много лесно да се говори, че са се случили неща, каквито всеки си пожелае, и че се е говорило каквото всеки може да измисли. Така, между впрочем, се раждат митовете и легендите за много исторически събития в цялата българска история.
Но нека разгледаме в детайли какво всъщност предизвиква свикването на този пленум, какво се случва на него и защо протоколите от неговите заседания се засекретяват.
На 5 март 1953 г. умира съветският диктатор Йосиф Висарионович Сталин. Вестта за кончината му обикаля целия свят, което кара половината човечество да ридае, а другата половина да ликува. Веднага след смъртта му се разпалва ожесточена и безмилостна битка за наследяването му в Кремъл между четиримата негови приближени – Берия, Хрушчов, Булганин и Маленков. „Победител“ в това жестоко противоборство излиза Никита Хрушчов, когото приживе Сталин превръща в свой придворен шут, наричайки го Иванушка Дурачок, и карайки го по време на нощните им гуляи да танцува украинския народен танц „гопак“.
Веднага след завземането на властта Хрушчов решава да си отмъсти за дълго търпяното унижение и започва яростно да обругава доскорошния партиен и държавен вожд.
От началото на 1950 г. партиен и държавен ръководител в НРБ е Вълко Червенков. За девет месеца той съсредоточава цялата власт в ръцете си: председател на МС, председател на НС на ОФ, член на Военния съвет и председател на Комитета по отбрана (от редник е произведен в чин армейски генерал), председател на парламентарната група на БКП, ръководител на Оргбюрото на ЦК на БКП и накрая – генерален секретар на БКП. Подражавайки сляпо на Сталин, Вълко Червенков провежда, без да подбира средства, просталинска политика във всички сфери на обществено-политическия живот у нас: политика, икономика, култура. Когато научава, че в Москва наследниците на Сталин започват яростно да го критикуват и превръщат в чудовище, той разбира, че неизбежно ще дойде и неговият край. Затова решава да изпревари събитията. На 26 януари 1954 г. свиква пленум на ЦК на БКП и за всеобщо учудване на участницте в него изнася доклад против култа към собствената си личност, като нарича явлението „брадавица, която загрозява красивото лице на партията“. Доскорошните му ласкатели, които се надяват в променената обстановка да го изритат от властта и завземат неговия пост, онемяват от изненада. Виждайки ефекта, който произхожда от тези негови думи, В. Червенков продължава в още по-настъпателен тон. „Култът към личността, който ние пренесохме у нас, е такава сладка отрова, която – искаш това или не го искаш, все едно – постепенно опиянява, заслепява, създава самочувствие, при което личността фактически и формално се поставя над Централния комитет, над партията и държавата и в нея се вкоренява все повече фалшивото убеждение, че нейният авторитет е тъждествен с авторитета на партията: „Аз бях убеден, другари, повярвайте, бях убеден, че постъпвам в интерес на партията – така разбирах работата. Моята вина, бедата ми по-скоро тук е в това, че честно и искрено имах дълбокото убеждение, че е правилно от гледна точка на партийните интереси да се утвърждава моят култ“.
Веднага след пленума В. Червенков заповядва да свалят статуите му, да скрият бюстовете му, да изкъртят барелефите му от стените, забранява да се скандира името му, нарежда да се освободят политическите затворници, да се закрият лагерите в Белене, Куциян и на други места. Следвайки примера на Никита Хрушчов, който разделя властта в СССР, оставяйки поста на партиен ръководител за себе си, а министър-председател става Маленков, Вълко Червенков също разделя властите в България, но го прави по много хитър начин. Запазва за себе си поста на министър-председател, отказва се от ранга генерален секретар на партията, но не го прехвърля на друг, а го ликвидира, като го заменя с трима секретари на ЦК. За поста първи секретар на партията по лично свое мнение той назначава безличния, простоват, раболепен и безопасен Тодор Живков. За последното отрицателно качество на Т. Живков Вълко Червенков сбърква тотално и в следващите години жестоко ще съжалява. Той остава просто ръководител на Политбюро, обаче секретарите на ЦК, включително и първият секретар, нямат никаква фактическа власт, а се занимават с „текуща организационно-изпълнителска работа и проверка на изпълнението на партийните решения“. По този начин той ги довежда до положение на негови лични сътрудници, а самият той остава ръководител на Политбюро, следователно отново е ръководител на БКП. Но тази негова маскировка няма да издържи дълго време. Събитията протичат с главоломна бързина.
През май 1955 г. на посещение в България пристига новият съветски ръководител Никита Сергеевич Хрушчов, който естествено е посрещнат от Вълко Червенков. През август с.г. Хрушчов отново е в България, но този път инкогнито. Този път Червенков допуска втора фатална грешка, за която впоследствие ще съжалява – изпраща своя първи секретар Тодор Живков като най-безопасен да придружава Хрушчов, да му прави компания, да го обслужва и всичко друго, каквото пожелае високопоставеният съветски вожд. За краткото време двамата се харесват взаимно и бързо намират общ език. Сближават ги доста неща – ниското образование, грубият им селски хумор, афинитетът към вицовете, гръмогласният смях. Разхождайки се с часове край морето, от общите им разговори Хрушчов харесва Тодор Живков за бъдещ български партиен и държавен ръководител. Самият Живков има само една грижа – тайната му среща между него и Хрушчов да стане явна за другите членове на Политбюро. От там нататък безусловният рефлекс на членовете на Политбюро ще сработи безгрешно: любимецът на съветския лидер е най-достоен да бъде български партиен и държавен лидер.
На 25 февруари 1956 г. Н. Хрушчов решава да нанесе още по-страшен удар на покойния си господар Сталин – да разкрие за милионите арестувани и изпратени в лагерите за смъртта на стотиците хиляди в тях и за нечовешките условия, в които са били поставени лагерниците. На закрито заседание на 20-ия конгрес на КПСС той изнася таен доклад под наслов „За култа към личността и последиците от него“. Въпреки че е обявен за таен, на другия ден той обикаля света. От него се разбира, че от 1921 до 1956 г. за контрареволюционна дейност са осъдени 4 219911 души, на смърт – 653 081 души, в затвори и лагери са изпратени 2 730 141, като една четвърт от тях умират там, на заточение са изпратени 822 719 души, а други 3 970 са изгонени от страната или вкарани в психиатрични заведения. Всички присъстващи на конгреса, както и милиони съветски граждани разбират, че изнесените факти представляват бледа сянка на действителността. Според публициста А. В. Антонов-Овсеенко, син на разстреляния военачалник В. А. Антонов-Овсеенко, само през периода 1935-1941 г. са репресирани повече от 20 млн. души. А поетът Евгений Евтушенко ще отбележи по-късно, че „във войната против себе си Съветският съюз даде повече жертви, отколкото във войната против фашистка Германия“.
По време на конгреса Вълко Червенков е в деловия президиум и слуша с нарастващ страх и безпокойство изнесените факти. За него става ясно, че щом в СССР се случва такова нещо, не е далеч времето, когато подобни събития ще се случат и в България. Прибира се в София подплашен и започва да мисли какви ходове да предприеме, че да избегне подобна участ.
Най-неочаквано през март 1956 г. от Москва пристига любезна покана до цялото Политбюро на БКП за среща на високо равнище с Политбюро на КПСС. За съветската столица заминават Вълко Червенков, Антон Югов, Георги Цанков, Райко Дамянов, Георги Чанков, Иван Михайлов, Енчо Стайков и Тодор Живков. Посрещнати са от Никита Хрушчов, Вячеслав Молотов, Климент Ворошилов, Николай Булганин, Михаил Суслов и съветския посланик в България. На състоялата се среща Н. Хрушчов се обръща към българската делегация с въпроса „Кой ще докладва?“ и Червенков, който си бил написал доклада предварително, вдигнал ръка. Но в този момент се изправя Тодор Живков и заявява: „Мнозинството на Политбюро възложи на мен да изготвя доклада“. г. Чанков, А. Югов и Р. Дамянов веднага го подкрепят, а Хрушчов приема позата на изненадан и дава думата на Т. Живков. В. Червенков остава като попарен с вряла вода. Живковият доклад се оказва по-страшен и от Хрушчовия доклад за Сталин. В него Т. Живков заявява, че в България съществува пълна диктатура, самовластие, еднолична власт. По примера на Сталин култът към личността на Червенков е пуснал дълбоки корени и е необходимо да се сече бързо и безмилостно.
Червенков окончателно е съсипан, когато чува как един след друг членовете на Политбюро се изказват в подкрепа на Живковия доклад. Първо го нападат двама от най-близкото му обкръжение – Антон Югов и Георги Чанков, изкарвайки го по-страшен сатрап и убиец от Сталин. Малка подробност е, че през 1950 г. той ги спасява от лапите на генерал Филатов – довереното лице на Леврентий Берия. След тях думата взема най-довереният човек на В. Червенков и негов личен телохранител, вътрешният министър Георги Цанков. В изказването си той заявява, че ако са вършени някакви извращения от Държавна сигурност, някакво насилие, незаконни арести, убийства и пр. подобни неща, всичко е било вършено по личното нареждане на В. Червенков. Последен се изказва Райко Дамянов. Според него българският народ е възмутен и отвратен от тиранията на Червенков и предлага да бъде свален от поста министър-председател.
След българските делегати изказване прави и съветският представител Михаил Суслов. Със суров и наказателен тон той обвинява Червенков във всички земни грехове – отровата на култа го била превърнала в самозабравил се дерибей, Политбюро било нещо като пружинена кукла в ръцете му, а ЦК – негово послушно стадо, за народа да не говорим и т.н., и т.н.
След приключването на срещата в една от съседни стаи е сервирана закуска с шампанско. Тодор Живков с чаша в ръка се чукнал с Червенков, намигнал му и подвикнал, хилейки се: „Видя ли, всяко чудо за три дена! Ха-ха-ха!“. Вълко Червенков бил толкова смачкан и унижен, че на Михаил Булганин му дожаляло за него, отишъл, прегърнал го и му казал: „Не се вълнувайте толкова, не вземайте това много навътре…“
Фактически на тази мартенска среща съдбата на В. Червенков била предрешена – сваляне от всички държавни и партийни постове. Оставало само формално това да бъде извършено и в България.
Така в периода 2-6 април е свикан пленум на ЦК на БКП, който по-късно ще бъде отъждествяван като исторически, гениален и с прочее други възхвали, за които споменах в началото на статията. Основният доклад на пленума изнася Т. Живков. По примера на Н. Хрушчов той хвърля цялата вина за репресиите в България върху В. Червенков. Обвинява го в следните грехове:
– че потъпквал колективността в ръководството, като се поставял над ЦК и над Политбюро;
– че ръководел работата на държавата и партията от вилата си;
– че задушавал критиките и преследвал заради критика. Това създавало в ЦК атмосфера на подозрителност, страх и недоверие и това довело всички до положението едно да мислят, а друго да говорят;
– че поставил под свое пряко наблюдение и подчинение МВР и МНО, че еднолично се занимавал с арестите и процесите;
– че и след реабилитацията на невинно осъдените забранил да бъдат върнати в ЦК или да им се намери работа;
– че налагал мнението си на учените и на хората на изкуството, насаждайки страх и нагаждачество;
– че позволил да го славят в стихове и песни като олицетворение на всички добродетели и да преиначават историята, изкарвайки го герой;
– че в букварчетата от първи клас се втълпявало на децата, че растат под бащинските грижи на Червенков
и накрая всичкото това довело до установяване на неговата лична диктатура в злокачествени форми“.
Малка подробност е, че шест години по-рано именно Т. Живков възторжено се провиква, когато в началото на 1950 г. Вълко Червенков застава начело на партията и държавата: „За БКП е щастие, че след Георги Димитров и Васил Коларов ние имаме другаря Вълко Червенков“. За това си изказване Червенков го прави секретар на ЦК на БКП. Също така като секретар на градския комитет на БКП в София пръв предложил на юнския пленум през 1949 г. „председателят Трайчо Костов да бъде изключен от партията“. Т. Живков съзнателно забравя, че лично той през есента на 1950 г. унищожава художника Александър Жендов, за което Червенков го издига до кандидат-член на Политбюро. Не обелва и дума за това, че в края на юни 1951 г. В. Червенков му поверява ролята да разобличи „вражеската дейност“ на члена на Политбюро Титко Черноколев, вследствие на което той е изключен от партията, хвърлен и изтезаван в подземията на ДС. За тази си „заслуга“ В. Червенков издига Т. Живков за член на Политбюро, а малко по-късно му присвоява званието генерал-майор.
Но тези факти никой от присъстващите 98 делегати няма мъжеството да изкаже. Вместо това всичките 50 изказали се обвиняват В. Червенков и вътрешния министър Георги Цанков за всичките недъзи и беззакония, извършени в България след 9 септември 1944 г. Известни упреци са отправени и към Георги Чанков и Антон Югов. Но обективността изисква да се каже, че се намират двама души, които изказват различно мнение от останалите делегати. Това са генералите Иван Кинов и Йонко Панов. Първият прави най-точните изводи на явлението „култ към личността“. „Някои смятат, че култът към личността – това е др. Червенков, и е достатъчно да се махне той, за да изчезне култът. Аз смятам, че култът към личността е по-сложно обществено явление, което има корените си в цялата наша система и което може да се ликвидира не само като се ликвидира култът към отделната личност…“
Но генерал Иван Кинов няма смелостта да назове какво трябва да се ликвидира, а това е самата тоталитарна система.
Още по-смело и твърдо изказване прави бившият политкомисар на Рила-Пиринския партизански отряд и началник на Политическото управление на армията генерал Йонко Панов: „Аз съм дълбоко убеден, че не по редовен път толкова бързо др. Тодор Живков стигна до най-високото място в партията. Сигурен съм, че в нашата партия има поне 500 души като него. Но не това е най-важното. По-важното е, че за да стане възможно др. Т. Живков да застане на поста първи секретар, трябваше да бъдат повалени по различни начини много и много други другари, не по-лоши от др. Т. Живков. Пленумът трябва да осъди не само др. Червенков, но и най-ярките строители на култа към Червенков, а именно Георги Чанков (от него за пръв път чух, че др. Вълко Червенков е вожд и учител на българския народ), Антон Югов и Тодор Живков. Тези другари трябва да понесат същата или почти същата отговорност с др. Червенков, като бъдат извадени от Политбюро заедно с него“.
И тук стигаме до въпроса, който поставих в началото на статията – за причината протоколите от Априлския пленум да бъдат засекретени. Според Нико Яхиел и много други съвременни изследователи, смелото и вярно изказване на двамата генерали е причината протоколите от пленума да не видят бял свят в продължение на 30 и повече години.
Изказванията на двамата генерали остават единствени, тъй като останалите участници в пленума нямат тази смелост и доблест и предпочитат да вземат страната на Тодор Живков в очакване да обезпечат властово своето раболепие. Макар и леко изнервен от позицията на двамата генерали, Живков в заключителното си слово призовава: „Ние не бива да допуснем отделни гнили елементи в партията да използват откровената, острата и принципна критика срещу култа на личността за поставяне под съмнение правилността на партийната политика. Да не се допусне в никакъв случай критиката да се насочи срещу Централния комитет и Политбюро. В никакъв случай не бива да допуснем да се уронва престижът на органите на Държавна сигурност. Работата трябва да се проведе така, че вниманието на партийните организации да се съсредоточи върху допуснатите извращения на ленинските принципи и норми на партийния живот, като резултат на широко разпространения култ към личността в нашата страна, а не да се отвличат комунистите по отделни факти на проявлението на този култ в нездрави настроения срещу отделни ръководни дейци“.
След Априлския пленум Тодор Живков започва да контролира всички реални лостове на властта. В своите ръце той съсредоточава целия партиен апарат, както и службите за сигурност. Началниците на ДС са на пряко подчинение на първия секретар на ЦК на БКП и на секретарите на окръжните партийни комитети. След завземането на властта Тодор Живков се отблагодарява подобаващо на членовете на Политбюро, които го подкрепят на Московското съвещание през март 1956 г. и на прословутия Априлски пленум.
Георги Цанков остава вътрешен министър, а Антон Югов е избран за министър-председател. Самият Вълко Червенков е понижен от министър-председател до заместник министър-председател и е оставен за член на Политбюро. През 1957 г. той е свален от поста председател на Отечествения фронт, а в края на 1961 г., след 22-ия конгрес на КПСС, В. Червенков е подложен на нови ожесточени критики и е отстранен от Политбюро и от правителството. Той остава член на ЦК до ноември 1962 г., когато е изключен от БКП.
Подобна участ сполетява и Антон Югов, въпреки раболепното му поведение към Т. Живков на Априлския пленум. Членството му в БКП е възстановено през май 1969 г., но въпреки това е изолиран от политическия живот.
Освен с раздаването на високи постове на подкрепилите го членове на Политбюро, Т. Живков се разправя жестоко с всички свои критици. По време на юлския пленум на ЦК на БКП, проведен през 1957 г., той се заема да унищожи генерал Йонко Панов. На пленума той заявява: „Йонко Панов – това е човек, пропит до мозъка на костите си с фракционна дейност; като влиза, всички му стават на крака като на фюрер“. Следващ на неговия прицел попада Добри Терпешев – заради защитата му към изключените от БКП членове с мотива, че защитават „гнилия либерализъм“. Добри Терпешев в прав текст на пленум през септември 1956 г. заявява: „Това не е дребнобюржоазна стихия, а глас народен“. Затова през споменатия по-горе пленум, проведен през 1957 г., Т. Живков заявява следното: „Що значи Добри Терпешев? Той също е влязъл погрешка в партията, съвършено безпринципен човек. Това са хора, изродили се политически и морално. Тяхното място не е в София! Да се пратят на работа, да им се отнемат големите пенсии, не можем да търпим в столицата такива разложили се елементи!“ Заедно с генерал Йонко Панов пленумът освобождава от постовете им още двама генерали – Борис Колчев и Янчо Костов, с мотива, че „по време на априлския пленум и след него бяха изразили несъгласие с едни или други моменти от решенията му…“.
Йонко Панов е изселен от София през 1960 г., а през 1962 г. заболява тежко. На съпругата му, която е лекар по професия, е забранено да отиде да го лекува. Умира през същата година – на 62-годишна възраст.
Старият и кален в полицейските зандани Добре Терпешев има още едно голямо „прегрешение“ пред Т. Живков, освен защитата на изключените от партията членове. На Априлския пленум той разобличава незначителното участие на Т. Живков в партизанското движение, като заявява: „Той е толкова дребен, че ние никога не сме го забелязвали – нито преди, нито след вземането на властта в София. Ако поживея още малко, може да прочета, че Живков сам е извършил революцията в България“. Тези думи няма как да му бъдат простени и през 1961 г. му отнемат пенсията, а през 1964 г. е изселен от София в Плевен. Умира там през 1967 г. на 83 години. Но отстраняването на неудобните за Живков членове на Политбюро не спира дотук. На същия юлски пленум през 1957 г. той предлага да бъде изваден от състава на Политбюро и от ЦК Георги Чанков. Мотивът за освобождаването му е, „че кроял заговор да заеме мястото на първия секретар“.
Но истината за неговото освобождаване е много по-различна от официално обявената. Георги Чанков е човек от старата партийна гвардия, истински революционер, член на Политбюро на БКП още от времето на съпротивата, човек с героична биография, поради което е голям авторитет и високоуважаван като ръководител и човек. Но като секретар на нелегалния Софийски окръжен комитет на БКП през 1943 г. е използвал Т. Живков като куриер за свръзка с отряда „Чавдар“. Освен това е знаел, че Т. Живков е ходил само няколко пъти до отряда „Чавдар“ и че не участвал в никакви сражения, нито пък е бил раняван. А тъкмо в този период Живков започва да украсява биографията си с подобни геройства. Освен това Живков не е можел да търпи снизходителното отношение на Георги Чанков към него. Но освен с тези си прегрешения, Георги Чанков е опасен за Живков и с друго. След Априлския пленум са освободени от затворите репресираните комунисти, осъдени по време на процеса срещу Трайчо Костов. След излизането им от затвора те са реабилитирани, а членството им в БКП е възстановено. Но те много добре помнят, че именно Т. Живков като дясна ръка на Вълко Червенков е в основата на репресиите, извършени спрямо тях. Естествено, че те имат силното желание да си отмъстят на Т. Живков и започват да си организират срещи в дома на Георги Чанков.
Затова Т. Живков се разправя с него на пленума по най-безцеремонен начин. Предлага на пленума да отстрани от Политбюро Георги Чанков и да бъде изпратен за директор на заводите в Девня, без право да се завръща в София. Пленумът, както се и очаква, гласува единодушно предложението.
Но разправата с г. Чанков не спира до тук. Покойната му съпруга, комсомолската героиня Йорданка Чанкова, е прекръстена на Йорданка Николова – по заповед на Живков, и са унищожени всички портрети на Георги Чанков, а ликът му е изрязан от общите снимки все едно, че такъв човек не е съществувал.
През следващите 33 години на своето властване Т. Живков ще отстранява от постовете всеки, който сметне, че е по-способен и притежава по-голям авторитет от него. През цялото си управление той ще се страхува от т. нар. втори човек в партията. Затова през годините, без видима причина, Т. Живкова отстранява най-близкия човек зад гърба си: Митко Григоров (1966), Лъчезар Аврамов (1971), Иван Абаджиев (1973), Венелин Коцев (1974), Борис Велчев (1977), Александър Лилов (1983). Трябва да се отбележи, че със същата безцеремонност, с която отстранява своите съперници, той започва да се заобикаля със свои верни хора. За да осигури тяхното подчинение и безрезервна подкрепа, той започва да ги обгражда с редица привилегии: издига ги до членове на ЦК, на Политбюро, за секретари на ЦК, раздава им апартаменти, строи им вили, пътуват в скъпи автомобили, пътуват свободно в чужбина и пазаруват от специален правителствен магазин. Засипва с привилегии и активните борци, тъй като се страхува от авторитета, който имат сред хората.
Доверените му хора започват да го величаят, като „велик архитект на Априлската линия“ от трибуната на януарския пленум през 1959 г. Живко Живков ще заяви: „Величието на идеите на другаря Живков осветляват пътя на България към комунизма“.
През следващите години хората на изкуството и културата ще пишат поеми, песни и ще създават драматургични и филмови творби за него. През 1981 г., когато е честван 70-годишният му юбилей, в родния му град Правец ще бъде открит негов паметник – безпрецедентен случай в новата ни история. По този повод шегобийците измислят анекдота, че Тодор Живков е кандидат за книгата на рекордите „Гинес“ – написал повече книги, отколкото е прочел през живота си, и е единственият, който е надживял паметника си. Пак през същата година по кината излизат и филмите „Човек от народа“ и „Ударът“, в които Т. Живков е представен като главно действащо лице в навечерието на събитията от 9 септември 1944 г.
В началото на 80-те години на 20 век започват и летните срещи на Т. Живков с писателите в морската почивна станция на СБП. След всяка от тях се отпечатват луксозни поетични сборници под наслов „Априлски сърца“, в които подлезурството и словословието на „Първия“ минават всякакви граници. Освен това на обществени места, в кабинетите и канцелариите, в училищата, университетите, детските градини, в библиотеки, казарми и на много други места е закачен портретът на Тодор Живков. Даже е създадена и специална процедура по какъв начин да се закачват портретите на членовете на Политбюро на БКП и на тези от КПСС.
На проведения на 6 ноември 1962 г. осми конгрес на БКП верните му хора от Политбюро го предлагат за министър-председател на България, а след няколко дни Президиумът на Народното събрание го назначава за такъв. Пак негови верни хора предлагат на 12-ия конгрес на БКП, проведен през 1981 г., да бъде възстановена длъжността генерален секретар на БКП и отново Т. Живков да я заеме. Така до 10 ноември 1989 г. той е генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет. Греховете и недостатъците, които приписва на Вълко Червенков на Априлския пленум, сега ги претворява с нова сила. Но след неговото сваляне от власт това ще се обърне като бумеранг срещу него.
След свалянето му от власт на 10 ноември 1989 г. първи срещу него се обръщат доскорошните му ласкатели. Тези, които му раболепничат и издигат до небесата, след отстраняването му се нахвърлят върху него с най-злостни определения. За всички несполуки и неудачи в България, а и за свои неосъществени мечти, те вкупом започват да обвиняват Т. Живков. Партийните членове, комсомолските деятели и инструктори, пионерските ръководители, синове и дъщери на активни борци, изучили се във висшите учебни заведения на СССР и получавали привилегиите, които им осигурява положението на техните близки, всички те заедно си захвърлят партийните билети, отричат се от партията и бързо се вливат в редиците на т. нар. „демократична опозиция“. Прозрели в това възможност да осребрят членството в нароилите се партии и партийки, те се превръщат в най-яростни антикомунисти, русофоби и „правоверни“ демократи. Много бързо заменят комунистическите ценности, в които са се клели преди 10 ноември 1989 г. с новите „европейски ценности“. Едни успяват да станат министри, втори депутати, трети се докопват до поста областен управител, четвърти стават кметове по градове, градчета и села, а пети успяват да се уредят като директори на културни институти. Демагогията, лицемерието, подлизурството, двуличието и раболепието вземат много по-големи размери, отколкото по времето на В. Червенков и Т. Живков. И всичко това се обяснява като елементи от „европейските ценности“.
Смятам, че е необходимо да бъде разгледана по-детайлно личността на човека, заради когото се проведе Априлският пленум – Вълко Червенков. Той е доста противоречива личност. Роден на 6 септември (27 август по стар стил) 1900 г. в гр. Златица в семейството на селянин, станал по-късно военен. През 1919 г. завършва Трета мъжка гимназия в София. По това време става член на БКП, като работи главно за нейната младежка организация – Български комунистически младежки съюз. Последователно е секретар на районна и на градската организация, член на ЦК, ръководител на агитационния отдел и представител на БКМС във Военната организация на БКП. Редактор е на вестниците „Бъдеще“ и „Войнишки глас“. През есента на 1924 г. заедно с Яко Доросиев и Иван Минков влиза в т. нар. специална наказателна група към ЦК на БКП, която трябва да координира терористичната дейност на Военната организация на партията. През 1925 г. е осъден задочно на смърт, но успява през есента на с.г. да замине за Съветския съюз, където става член на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). На следващата година се жени за най-малката сестра на Георги Димитров – Елена, и сключват брак в СССР. Имат син Владимир и дъщеря Ирина.
В Москва В. Червенков завършва Висша погранична школа и Международна ленинска школа, където защита кандидатска дисертация и преподава марксизъм-ленинизъм, достигайки през 1937 г. до поста директор на школата. По време на престоя си в Москва Червенков преподава в Комунистическия университет на националните малцинства от Западна Европа, секретар е на емигрантската комисия при Задграничното бюро на БКП, работи и в апаратите на Коминтерна. През 1941-1944 г. е редактор и отговорен редактор на радиостанция „Христо Ботев“. Завербуван е от НКВД като агент на съветските тайни служби под кодовото име „Спартак“.
Вълко Червенков се завръща в България в края на септември 1944 г. и влиза в ръководството на БРП (к). От 3 октомври 1944 г. е вече член на Политбюро на ЦК на БРП и остава такъв до 4 ноември 1962 г. Става и секретар на ЦК, известно време ръководи отдел „Агитация и пропаганда“, а през 1945 г. е главен редактор на сп. „Съвременник“.
След смъртта на Васил Коларов на 23 януари 1950 г. Вълко Червенков оглавява второто правителство на Коларов от 3 февруари 1950 г., а на 8 ноември с.г. заема и възстановения пост на генерален секретар на ЦК на БКП и остава на него до 1957 г. Той е министър-председател на България и в периода 1954-1956 г. От март 1952 г. до декември 1953 г. оглавява съществуващия през този период Държавен комитет по отбрана, като в тази връзка получава званието армейски генерал. Народен представител е в 25-ото ОНС, в 6-ото ВНС и в 1-ото, 2-ото и 3-ото НС. Председател е на Комитета за наука, изкуство и култура между 11 декември 1947 г. и 6 август 1949 г.
В периода на неговото управление има както негативни, така и доста положителни неща. Идвайки през 1950 г. на власт, той налага „сталинистки“ модел на управление. Всички реални и мними негови противници са арестувани и много от тях са изпратени на лагер в Белене и в затворите.
В паметта на народа се е запечатало отношението му към създаването на ТКЗС-ата в България. Петдесетият му юбилей е годината на масовизирането на ТКЗС-ата у нас. Подражавайки във всичко на Сталин, Червенков въвежда в българския речник руската дума кулак. Който селянин не влезе доброволно в ТКЗС-то, е обявяван за кулак и враг на народа. През 1950 г. правителството определя т. нар. размер на задължителната държавна доставка на селскостопанския продукт от декар обработваема площ. Независимо от характера на стопанството си, всеки трябва да внесе задължителна доставка жито, царевица, овце, свине и телета, месо, яйца, вълна, мляко по цени, определени от държавата. Неизпълнилите държавните доставки биват осъждани по бързата процедура на лишаване от свобода за „вредителство“. Това принуждава селските стопани да закупуват значително по-скъпо дължимите доставки, за да ги предадат на държавата евтино, както и да преразгледат решението си да останат частни стопани или да предадат земите си в ТКЗС.
С постановление на правителството и на ЦК на БКП No 5/05.01.1951 г. за подготовка на пролетната сеитба се разпорежда на притежателите на земи в землищата на други населени места да заявят посевните си площи в срок до 10 януари 1951 г. Постановлението излиза след определения срок за заявление, в резултат на което незабавно тази собственост се „отчуждава“ и се предава на ТКЗС. В резултат на тези „мероприятия“ се стига до парадокса, че колкото продават ТКЗС-ата на държавите, толкова губят и накрая изпадат в колапс. Стига се дотам, че селяните започват да унищожават реколтата, преди да са я прибрали, защото цената на прибирането й е по-голяма от цената при продажбата. Това довежда до масово недоволство сред селяните, изразяващо се в открити бунтове на много места. В нашия регион има такъв през 1951 г. в с. Торос, при който е убит местният милиционер Найден Ботев Найденов.
В резултат на колективизацията на земята, съпътствана с насилие и беззакония, реквизиции на продукцията започва масова миграция от селата към градовете, където доскорошните селяни търсят работа по големите строежи и заводи. Това пък води след себе си обезлюдяване на селата.
Виждайки тези негативни неща, на 12 март 1951 г. В. Червенков свиква целия партиен актив: Политбюро, ЦК, окръжните, околийски и градски комитети на БКП. Пред тях той изнася 50 страници доклад, обвинява партийните секретари и шефовете на милицията по места, че са допуснали извращения на партийната и правителствената политика, принципът на доброволността при кооперирането е пренебрегнат за сметка на масовостта. Накрая изброява десетки села, където са се случили беззаконията и насилията.
Някои изследователи смятат, че това е бил хитър демагогски ход на В. Червенков, за да залови водачите на разбунтувалите се селяни и да ги хвърли в затвора. За доказателство те привеждат данни, взети от архивите на МВР и ДС – от април 1950 г. до август 1953 г. са били арестувани 23 898 лица, освободени по оперативни съображения 4419 лица, изпратени в лагерите 13 179 лица, осъдени 6300, от тях на смърт 241.
Освен насилията, извършвани по време на масовизацията на ТКЗС-ата, Вълко Червенков носи отговорност и за репресиите срещу партийните дейци до 1951 г. Съвременните изследователи го смятат за отговорен както за устроения съдебен фарс срещу Трайчо Костов, така и за гибелта на пролетарския художник Александър Жендов.
По време на неговото управление се провеждат два знакови процеса, довели до тежки присъди. На 14 ноември 1952 г. известният български банкер и политически ветеран Атанас Буров е осъден на строг тъмничен затвор. Пак през същата година в периода 14 януари – 3 октомври е процесът срещу „католиците – шпиони“, който завършва със смъртни присъди и с дългосрочен затвор. А същевременно студентът Георги Константинов, който през същата 1952 г. взривява паметника на Сталин (докато той е още жив), получава 20 години затвор, а не смъртна присъда. Управлението на Червенков е белязано и с други два отрицателни момента – постепенното налагане на култа към личността и окончателното смазване на съпротивителното движение на горяните. От историята е известно, че няма режим по света, независимо как ще бъде определен – демократичен, тоталитарен, монархически или военен, който да търпи паравоенни формирования в държавата, която управлява.
Но както се знае, медалът има и обратна страна. Така и обективността изисква да се спомене положителното в управлението на Вълко Червенков. За шестте години управление той осигурява висок и стабилен икономически растеж на българската икономика. За шестте години управление в България е извършено нечувано масивно, грандиозно строителство – повече от 30 тежки промишлени предприятия, химическите комбинати в Девня и Димитровград, металургичният комбинат в Перник, оловно-цинковият комбинат в Кърджали, медодобивният комбинат край Пирдоп, завод „6-ти септември“, заводът за антибиотици в Разград, корабостроителният комбинат „Ернст Телман“, текстилният комбинат „Асен Халачев“ в Плевен, памукопредачната фабрика „Балкан“ в Габрово, текстилните комбинати в Пловдив и Стара Загора, обувният завод „Петър Ченгелов“ в Пловдив, хладилният завод „Антон Иванов“ и т.н.
През Стара планина е прокопан проходът Хаинбоаз, наречен Проход на Републиката, построен е Дунав мост край Русе, прокарани са хиляди километри шосейни и асфалтови пътища, прокопан е най-дългият у нас тунел „Козница“.
Построени са още десетки язовири и напоителни системи: Свищовско-Беленската напоителна система, Бръшленската напоителна система, язовирите „Студена“, „Васил Коларов“, „Росица“, Шабленската и Блатишката напоителна система, язовир „Тополница“, хидровъзелът „Искър“ край София, снабдяващ столицата с вода. Заедно с това в експлоатация влизат девет топло- и 17 водни електроцентрали, вецовете „Видима“, „Петрохан“, „Росица-1“, „Република“, ТЕЦ „Марица-изток“ и др. Обърнато е внимание и на Добруджанския край. Дълго време в този район суховеите и виелиците са унищожавали реколтите в този плодовит български регион. Правителството на Вълко Червенков засажда уникалните полезащитни пояси, които служат като преграда на пътя на ветровете и превръщат сухата степ в плодородна земя. Пак по същото време акад. Даки Йорданов създава най-голямата на Балканския полуостров ботаническа градина в Балчик в двореца на румънската кралица Мария.
Паралелно с тези мащабни строежи започва и коренното преустройство на София, която след това добива облика на модерен и съвременен град. Разрушеният от бомбите център е доразрушен и се изграждат гранитните сгради на Партийния дом, Министерския съвет, Държавния съвет (сега сградата на Президентството), ЦУМ и хотел „Балкан“.
Не е подмината и културната сфера. Пак по същото време са построени Народната библиотека, съвременната сграда на Софийската опера, Полиграфическият комбинат „Димитър Благоев“, националният стадион „Васил Левски“, завършен е строежът на двете крила на Софийския университет, започва се топлофицирането на София и изграждането на жилищните комплекси „Заимов“, „Ленин“ и „Изток“.
Не остава встрани и социалната сфера. Създаден е Институтът за бърза медицинска помощ „Пирогов“ и Онкологичният институт, въведено е безплатно медицинско лечение, учредени са ДСК, Централният държавен архив, архивите на МВР, МВнР, военният архив. В повечето големи градове са построени културни домове, стадиони и спортни зали, киносалони. Но над всичкото това грандиозно строителство като най-колосален успех на Вълко Червенков се откроява възстановяването на Българската патриаршия (10 май 1953 г.), погубена в края на 14 век заедно с патриарх Евтимий. За пръв български патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил, съученик на Червенков от Трета мъжка гимназия и едно от главните действащи при спасяването на българските евреи от нацистките концлагери през 1943 г.
По време на 50-годишния юбилей на Вълко Червенков освен с масовизацията на ТКЗС-ата, той остава в историята и с друг факт от своето управление. На тържествения юбилей В. Червенков се произнася, че неговата заплата е 600 лв. и че няма да разреши никому да взема повече от него с изключение на героите на социалистическия труд, на писателите и журналистите. По негово предложение всяка година се увеличават заплатите на работниците, служителите, на научните работници от БАН, на учителите и преподавателите във висшите учебни заведения. Същевременно се намаляват цените на промишлените и хранителни стоки.
Със заповед С-233 от 19 септември 1953 г. лагерите в България, създадени от правителството на Кимон Георгиев, в съгласие с подписаното през октомври 1944 г. примирие със страните от антихитлеристката коалиция, са закрити. Отново биват открити по времето на Тодор Живков. Прословутият ловешки лагер е открит през 1959 г.
Освен всичко друго Вълко Червенков е комай единственият български държавник, който е имал в седмицата приемен ден, в който е приемал хора с жалби и молби. По онова време на децата, чиито родители не са членове на ТКЗС, не им разрешават да следват във висши учебни заведения, ако от родното им място се издаде отрицателна характеристика. В. Червенков се е застъпвал за тях и лично им е помагал да продължат своето обучение, дори и в чужбина. Неговото убеждение е било, че децата не трябва да страдат заради грешките на своите родители. Така дава път на младите творци на литературата и изкуствата. Когато излиза романът „Тютюн“ на младия тогава писател Димитър Димов, завистливи критици и доносници го очернят най-злостно – както творбата, така и самия автор. Най-деен в този процес е Пантелей Зарев. Той и голяма част от тогавашната писателска гилдия го подлагат на унищожителна критика и изразяват становище, че „романът има порочен характер и стои извън течението на днешната ни литература“. Тогава по инициатива на В. Червенков във вестник „Работническо дело“ от 1952 г. излиза статията „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“. В нея е отбелязан фактът, че българският читател с дълбоко удовлетворение и възхищение е посрещнал романа „Тютюн“ за разлика от голяма част от литературните критици тогава. Накрая се заключава, че той има голямо положително значение за нашата литература. Въпреки че това е вестникарска статия, за всички тогава е ясно, че това е и личната позиция на Вълко Червенков. Години по-късно в своите спомени той ще отбележи: „Колкото се отнася до мен, аз нямам никакви основания да потулям дейното си участие в защита на „Тютюн“. Напротив, сега бих постъпил по същия начин…“
Вълко Червенков проявява твърдост не само при устояването на своя идеал за бъдещето на социализма, но и при възпитаването на своите две деца – сина му Владимир (роден през 1930 г.) и дъщеря му Ирина (родена през 1931 г.).
Синът му Владимир е широко скроена личност, бохем по душа и желан приятел за всички младежки компании. Говори свободно руски и английски език. Неговите приятели и съвременници твърдят, че винаги, когато са били прибирани в милиционерските участъци заради „нарушаване на обществения ред“, той е поемал цялата вина върху себе си (междувпрочем така е постъпвал и синът на съветския диктатор Сталин – Василий). Като мит по онова време се разказва следният случай: след поредното арестуване на веселяща се младежка група началникът на милиционерския участък се обажда на В. Червенков и му докладва за арестуваните младежи и че сред тях е неговият син Владимир. Тогава В. Червенков го запитва: „Моят син пълнолетен ли е?“, на което началникът отговаря: „Да, пълнолетен е!“ Червенков му нарежда: „Щом е така, постъпете с него, както с всеки пълнолетен гражданин на НРБ, който е нарушил закона“.
Има и друг ярък случай, който нагледно показва отношението на В. Червенков спрямо равнопоставеността на всеки пред закона. През 1953 г. синът му Владимир се завръща в България, след като е завършил Московския държавен университет „М. Ломоносов“ със специалност „Физика и електроинженерство“. За да си заслужат благоволението на неговия баща, шефовете на Института по физика към БАН се обаждат на Вълко Червенков и му заявяват, че са подготвили специална служба за сина му – шеф на отдел към института. С рязък тон, нетърпящ възражение, В. Червенков им заявява, че синът му ще започне от най-ниското стъпало на служебната йерархия, от което започва всеки начинаещ служител и че ако някой си позволи подобна волност, лично ще го изхвърли от института.
Владимир Червенков умира на 22 септември 1965 г. при трагични, но и до днес неизяснени обстоятелства. Официалната версия тогава е, че е паднал от петия етаж на своя блок, намиращ се на ул. „Евлоги Георгиев“ в София. Според някои това е вследствие на тайна любовна връзка между него и жената на армейски полковник. Според други обаче той е „самоубит“ по заповед на силните на деня тогава като предупреждение към баща му, страхувайки се от неговата популярност сред старите партийни членове, както и поради страха, че той подготвя вътрешна опозиция.
Дъщерята на В. Червенков – Ирина Червенкова, след време ще отбележи: „Баща ми беше дисциплиниран човек. Служеше безрезервно на комунистическите идеи, с които беше свързал живота си в младежките си години. В името на партията преглъща се всичко. Накрая на живота си каза: „Убиха го“.
Проф. Ирина Червенкова е родена през 1931 г. в Москва. През 1954 г. завършва филологическия факултет на Московския държавен университет „М. Ломоносов“. Още същата година започва работа в Първа катедра по руски език в Софийския университет. От 1991 г. е редовен професор по съвременен руски литературен език. Омъжена е за професора по атомна физика Христо Чернев.
По време на следването си в Московския университет Ирина Червенкова заявява пред свой състудент от България: „Ти не си нито първият, нито последният, на когото баща ми е решавал личните проблеми, но запомни: неговите добродетели и милосърдие не му вещаят добро бъдеще“.
Вълко Червенков умира на 21 октомври 1980 г. в София. Тленните му останки са изложени за поклонение във Военния клуб. На поклонението пристига тогавашният партиен и държавен ръководител Тодор Живков – човекът, свалил от властта с всякакви подмолни и задкулисни средства Вълко Червенков. Съвсем по йезуитски той се покланя пред тленните му останки и протяга ръка към Ирина Червенкова, за да изкаже съболезнованията си. Тя обаче не му подава ръка и Живков сконфузен си тръгва.
В свое интервю за голям столичен седмичник от 25 април 2014 г. проф. Ирина Червенкова споделя: „Дори когато почина – поклонението му беше във Военния клуб, властта се притесняваше, че много хора са дошли да го изпратят в последния му път. Освен това, докато беше още жив, мнозина, въпреки че му бяха близки, се въздържаха да се срещнат с него, защото знаеха, че това неминуемо ще се отрази на тяхното място в обществото. А той си ходеше най-спокойно сред хората и те си говореха свободно с него на улицата: „Бай Вълко – това, бай Вълко – онова…“ Явно тогавашните властници все още са изпитвали непреодолим страх от силния някога човек в партията и държавата.
Проф. Ирина Червенкова умира на 17 май 2014 г. Големият й син Александър живее и преподава в Чикагския университет. Малкият й син Павел загива при автомобилна катастрофа също в САЩ. Така в тези няколко страници се спрях на явлението, наречено „Априлски пленум“, и главните участници в него, превъзнасяно години наред в нашето общество и тотално отречено в днешно време в голяма си част от тези, които преди това го „боготворят“. А изводите от него всеки сам си прави за себе си.
Автор: Пламен Мяшков – уредник в отдел „Най-нова история на България“.
