На 5 април 1962 г. е закрит трудовият лагер край Ловеч.
ЧАСТ ПЪРВА: НАЧАЛОТО
Трудово-възпитателните общежития (ТВО), наречени така по съветски образец, се създават с Наредба-закон от 20 декември 1944 г., приета от правителството на Кимон Георгиев. Те са активни до края на режима през 1989 г., но са действат особено усилено до 1962 г. Целта е в тях да бъдат затваряни с административно решение, т.е. без съдебен процес, хора с криминални прояви и „застрашаващи обществения ред“. Първоначалният срок на затваряне е до 6 месеца, но той може да бъде удължаван многократно със заповед на вътрешния министър. Това дава възможност десетки хиляди хора – политически противници на комунистическия режима, да бъдат изпратени в тези институции дори и по съвсем измислени и дребни причини. Официалното създаване на концлагерите е на 11 януари 1945 г. с Указ № 8 на регентите по предложение на тогавашния министър на вътрешните работи Антон Югов – партиен функционер на БКП (Българска комунистическа партия). Указът е подкрепен от всички партии в Отечествения фронт, които и не предполагат, че скоро част от техните членове ще се озовават в одобрените от тях лагери за принудителен труд. Първият концентрационен лагер е създаден през януари 1945 година в Свети Врач (дн. Сандански). Следва лагерът „Куциян“ край Перник, тези в Тутраканско – в селата Ножарево и Босна, лагерите край Белене и Ловеч… Поредица документи регламентират дейността на лагерите. На 25 март 1948 г. е приет Закон за Народната милиция, който дава законна основа на практиката за затваряне в лагери без съдебна присъда. По този начин продължава саморазправата с политическите противници на комунистически режим в България, която започва с Народния съд и продължава с изпращането на „нежеланите“ хора на принудителен труд или с тяхната депортация. На принудително преселване в далечни провинциални райони между 1948 и 1953 г. са подложени около 25 000 души. През 1990 г. проучване на лагерите установява, че между 1944 г. и 1962 г. в България има приблизително 100 трудови лагера, като окончателният брой на преминалите през тези лагери е трудно да се установи и варира между 17 000 и 186 000 души.
ЧАСТ ВТОРА: ЛАГЕРЪТ КРАЙ ЛОВЕЧ (1959-1962)
През 1950 г. е взето решение въдворяванията да стават само на едно място – в лагера „Белене“, разположен на Персин, остров в река Дунав. През следващите месеци останалите лагери са закрити, а част от лагеристите са прехвърлени в „Белене“.
През август 1959 г. Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия взема решение да се „ликвидират трудововъзпитателните общежития в страната“. Все пак в докладна записка се застъпва позицията, че е „целесъобразно да се разреши засега – временно МВР в отделни случаи за лица… станали нетърпими за обществото поради системното нарушаване от тяхна страна спокойствието на гражданите, да ги изпраща на принудителен тежък физически труд в отделни обекти като каменни кариери и други подобни“. Предлага се да се обсъди и приеме решение, с което да се оставят „на тежък физически изправителен труд неосвободените досега въдворени“, както и да се даде „временно“ правото на МВР „да изпраща на такъв труд отделни лица, особено опасни за обществения ред“. Това дава възможност да се въдворяват без съд и присъда неудобни за режима хора, които могат да загубят и живота си при престоя в лагер. Подобно решение отговаря на действащия Указ № 468 от 4 декември 1956 г.
На 1 октомври 1959 г. неосвободените при закриването на ТВО „Белене“ 166 лагеристи са настанени в изоставени бараки от времето на строежа на жп линията Ловеч-Троян до каменната кариера. Те са определени от вътрешния министър като „непоправими и злостни“, чието освобождаване „може да даде отрицателни резултати“. Така се поставя началото на т.нар. трудова група „Слънчев бряг“ край Ловеч. Ръководството е в ръцете на началника на Трудовата група – Ловеч полк. Иван Тричков. Той има опит, тъй като преди това работи в Белене (от откриването му), като от 1956 до 1959 г. е комендант на лагера. Постът по-късно е наследен от Петър Гогов, който преди това е заместник-началник на ТВО „Белене“. Цвятко Горанов е началник-обект. Николай Газдов е там по линия на Държавна сигурност, а Мирчо Спасов отговаря за лагерите като зам.-министър.
Режимът в новия лагер се определя като „строг“ с постоянен „усилен денонощен надзор“. Лагеристите трябва да са изцяло изолирани от обществото. Могат да се налагат принудителни мерки, за да се осигури наложеният ред и дисциплина, както и тежкият „напрегнат физически труд“, който е без фиксирани работни часове и норми. Ясно е подчертана идеята, че „поправянето и превъзпитанието на лицата от трудовата група е основано на тежък и напрегнат обществено-полезен труд“. Работата се извършва на различни обекти, включително каменна кариера, асфалтова база и строителство на обществени сгради в Ловеч. Има също така обекти в близки населени места като Троян, селата Баховица и Карлуково. Работата в градска среда сред цивилни хора е сложна и рискована, тъй като лагеристите трябва да бъдат изключително внимателни да не разкрият какво всъщност се случва. Всеки опит за неволно издаване на информация може да доведе до сериозни последствия още при следващата вечерна проверка. Въпреки това опитите за комуникация и надеждата за спасение остават силни, тъй като всеки вярва, че някой ще се отзове и ще може да помогне. Задържаните работят при извънредно висока трудова норма, която непрекъснато се повишава, непосилна даже за изключително здрави физически хора. Трябва да се изкъртят и пренесат между 8–20 куб. м камъни на разстояние от 150–160 м. През това време от двете страни на пътеката стоят милиционери, които са въоръжени. Камъните трябва да се товарят на вагони за кратко време. Широко разпространено е физическото насилие (напр. всеки новодошъл в групата е получавал най-малко 10–15 удара с гума, пръчка или тояга, с оглед бързо да се „аклиматизира“). Боят е единственото средство за респектиране и принуждаване на въдворените да работят.
Лагеристите живеят в крайно мизерни условия. В импровизираните „спални” въпреки умората не успяват да заспят заради твърде малкото пространство, което им се полага. В помещенията има наредени дървени нарове на пет реда, разположени на не повече от 40–50 см, застлани със слама. Завиват се със стари одеяла, като броят на хората в помещението е около 100 души. Храната като оскъдна и крайно недостатъчна за полагания труд. Състои се от чай с мармалад сутрин, няма месо, ядат се постни супи – бобена, спаначена, зелева, от цвекло. Вечер се дава цялата дажба от 700 г хляб. В писмо на Надя Дункин храната е описана като „помия, която дори и кучетата не биха яли”. И въпреки това всичко е поглъщано за секунди. Всеки от въдворените има право да получава и да пише по едно писмо на три месеца, но със строго цензуриран текст. Задължително условие е да се напише, че си в добро здравословно състояние. Освен тежкия труд, превъзпитанието включва и просветна дейност. За премахването на политическата неграмотност се създават кръжоци, в които се изучава история и география на Народна република България.
Медицинската помощ липсва, хигиена също. Къпането се осъществява веднъж седмично в неделя в река Осъм, ако времето позволява. Именно този ден се определя като почивен. Тоалетните могат да се ползват през деня. Една от причините да не се ползват нощно време е забрана, както и обстоятелството, че ако лагеристът стане, мястото му ще бъде заето от друг заради липсата на достатъчно пространство. В тоалетните се складират и труповете преди да бъдат откарани към „Белене“. Дрехите са стари войнишки, окъсани и мръсни. Лагеристите имат въшки, а някои дори и краста. Медицинска помощ получават благодарение на въдворени лекари с подръчни санитарни материали. ТВО разполага и с назначен фелдшер – ст. лейт. Тодор Трифонов, чиято помощ е насочена към офицерите и старшините, а не към лагеристите. Лекарската длъжност за периода на съществуването на ТВО край Ловеч се осъществява от въдворените д-р Васил Велев Мирински (от 1960 г. до освобождаването му на следващата година), д-р Йордан Генов Михайлов (за кратко през август 1961 г.) и след неговата кончина до закриването на лагера – от Георги Йосифов Атанасов от Варна, който няма медицинско образование, но поема длъжността, за да се освободи от тежката физическа работа на кариерата. Основното задължение на медицинските лица е да съставят актовете за смърт на починалите, в които записват посочените им от лагерната администрация неверни диагнози. Причините, обявени в докладите за смъртта им, са най-различни, главно „слънчев удар“. Оттам лагерът получава и името си – „Слънчев бряг“, като на изграждащия се по това време курорт край Бургас. Починалите се погребват в „Белене“, като се предлага дори гробовете да се приготвят предварително от затворници във вид на дълги траншеи, които ще се изпълват последователно. Така ще се избегне тежката работа за копаене на гробове от служители. Направено е и предложение погребенията да са край Ловеч, на конкретно място, отпуснато от Народния съвет, което да бъде тайно. Полк. Ст. Монев пише в докладна записка до зам.-министъра Мирчо Спасов: „…не съществува никаква опасност от прииждането на близки на починалите, плачове по гробовете и евентуално открадване на трупове. Първо, мястото ще бъде оградено, второ, то няма да бъде известно и мъчно ще се открие даже и като бъде разгласявано от освободени въдворени и трето, никой няма да знае къде точно е погребан неговият близък“. По официални данни смъртта си в лагера намират 147 души (122 през 1961 г.).
През август 1961 г. жените, определяни като „хулиганки“, са преместени на каменната кариера край село Скравена, Ботевградско. Там тежкият труд и насилието продължават, но оцелелите описват режима като по-облекчен от този край Ловеч.
Краят на лагерите в Ловеч и Скравена настъпва след серия от проверки по подадени сигнали. За издевателствата се сигнализира от двама успешно избягали лагеристи. Решението за закриване на трудовата група край Ловеч и в Скравена е взето на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП, проведено на 5 април 1962 г. (Протокол „А“ № 101). С него Мирчо Спасов е наказан с „порицание“, тъй като „не е реагирал остро и бързо на сигналите и фактите за произволните действия при прилагане на режима“ в трудовата група. Същото е наказанието, наложено на Петър Гогов, Цвятко Горанов, Николай Газдов и Ал. Николов (последният – началник на окръжното управление на МВР в Ловеч). То е мотивирано с „допуснатите от тях политически грешки“ по работата на трудовата група край Ловеч. Същевременно П. Гогов и Цв. Горанов са пенсионирани. Оказва се, че няма писмено решение за създаването на трудовата група край Ловеч, а правилникът за режима в лагера е направен едва през февруари 1962 г. От началото на създаването на групата до този момент през лагера са преминали над 1200 души, от тях са починали 150 души. Към този момент в Ловеч и Скравена се намират 223 мъже и 31 жени.
След падането на комунистическия режим в България никой от виновните за създаването на концентрационните лагери и за извършените в тях убийства и изтезания не получава съдебно възмездие, макар през годините обществото научава все повече зловещи подробности. Вместо това основната свидетелка по делото за лагерите, бившата концлагеристка артистката Надя Дункин е умъртвена в собствения си дом малко преди да свидетелства в съда. Самото дело за лагерите е прекратено по давност през 2002 г.
В самия край на 2022 г. на 82-годишна възраст умира и последният жив затворник от комунистическия концлагер „Слънчев бряг“ Кольо Вутов от село Торос, община Луковит. Малко преди кончината си той е интервюиран за филма „Слънчев бряг: Експрес към Ада“ на режисьора Степан Поляков.
Автори на статията са Мирела Маринова, екскурзовод (Част втора) и Елена Георгиева, гл. уредник (Част първа) в Регионален исторически музей – Ловеч.
