В лето 1849-то на 5 май в будното подбалканско селце Калофер известно със своя стопански и културен напредък, с родолюбиви традиции и просветени народни синове, се ражда Лазар Йовчев четвърто, предпоследно дете в семейството.
Петгодишен остава сирак – родителите му почиват от тиф. Израства с грижите на сестра си Рада и зет си Петър Неделчев. Горчивината от немотията не сломява духа му, а калява волята му за преодоляване на неволите.
В училище със своята скромност и любознателност привлича вниманието на учителите си – Никола Попфилипов, Христо Ганчев и Христо Брадинов във взаимното училище, на Ботьо Петков, Никола Касапски, Спас Зафиров, Димитър Славиди и Мехмед ефенди в класното училище.
През 1859 г. завършва четирикласното училище с отличие и по настояване на общинската управа е назначен за учител в същото. Едногодишното учителстване засилва желанието му да продължи образованието си.
В края на 1861 г. напуска родния Калофер и се установява в Българската църква във Фенер при зет си. В продължение на 4-5 месеца посещава „Великата народна школа“ – гръцки лицей в предградието Куручешме. С помощта на частен учител 2-3 месеца усъвършенства френски език.
Жаждата му за образование е подпомогната от Драган Цанков и от ноември 1862 г. постъпва във Френския колеж в Бебек, в околностите на Цариград, където не само се учи, но преподава и български език. Завършва през 1864 г. като първенец на випуска с почетна награда.
С помощта на калоферските първенци през есента на същата година се записва студент в Литературния факултет на Сорбоната във Франция. Завършва след две години с бакалавърска степен. След още три години завършва и Юридическия факултет на същия университет.
В студентските години започва да води подробен дневник.
Дневникът на Негова Блаженство екзарх Йосиф І, писан върху 16 тетрадки и воден от 1 септември 1868 г. до 30 април 1915 г. е ценен извор за българската история от 70-те години на ХІХ-то столетие до началото на Първата световна война.
Мирогледът му се оформя под въздействието на духовно-политическия климат в центъра на Османската империя и парижката школа.
На 28 февруари 1870 година османското правителство издава ферман, с който узаконява обособяването на българска черковна йерархия – наречена „екзархия“. На 13 март 1870 година 39-ет от най-видните цариградски българи избират 10 души миряни за членове на Привременния съвет, които заедно с петимата владици, съставляващи Светия синод, поемат управлението на Екзархията до изработването на проектоустав.
От 23 февруари до 24 юли 1871 г. в Екзархийския дом в Ортакьой се провежда Първият църковно-народен събор. Председател е най-възрастния архиерей Иларион Ловчански. Проведени са 37-м редовни заседания. На 14 май окончателно е приет и подписан Уставът за управлението на Българската екзархия.
По силата на султанския ферман и екзархийския устав Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.
В този период от януари до септември 1871 г. Лазар Йовчев е неплатен чиновник в столичния търговски съд, като кандидат за съдийска длъжност, но съдебната атмосфера му носи разочарование. Изучава турски език и започва своята публистична дейност.
Сътрудничи на вестниците „Македония“ и „Право“ със статии за устройството на Българската Екзархия. Главен редактор е на списание „Читалище“. Публикува преводни и оригинални статии на религиозно-нравствени, исторически, културни, педагогически, социални и обществено-политически теми.
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Неговият избор не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година Иларион Ловчански подава оставка. За Български екзарх е избран видинският митрополит Антим I.
В началото на 1872 г. Лазар Йовчев приема поканата на Смесения екзархийски съвет да стане негов секретар-писар.
На 17 март с. г. в Цариград пристига новоизбраният екзарх Антим I, който намира в лицето на екзархийския секретар ценен и деен помощник.
През април 1872 г. Лазар Йовчев отбелязва в своя дневник, че е навършил 30 години и се чувства закъснял за задомяване, за богатство и независимост, за наука и слава. Споменава за здравословно неразположение и известно душевно униние. На 9 септември 1872 г. взема окончателно решение да стане духовно лице.
Дневник 16 септември 1872 г.
„Ден знаменит! Тая сутрин дадох дума на Св. Синод, че постъпвам в духовното поприще. Отсега нямам светски забавления и увеселения, няма да мисля за моми и за женитба. Както имах куража да се отрека от женитбата и световните добрини, тъй трябва да обърна всичкото си внимание в изпълнението на длъжностите ми с всичката ревност и с всичката енергия на душата ми. Това решение ще си има ползата, ако имаш една постоянна идея в следването на попрището ти (…) Като хванеш един път, трябва вече все по него да държиш и все напред да вървиш, ама колкото и дълъг да е той.“
На 23 септември 1872 г. приема монашество под името Йосиф. На 24 е въведен в първа клирическа степен йеродякон. От 1 декември е протосингел на Екзархията. На 25 декември е ръкоположен в йеромонашески сан, а на Богоявление – 6 януари 1873 г., е удостоен с архимандритско достойнство.
Никой богослов няма такава бляскава духовна кариера, както Лазар Йовчев. Само за пет години той достига до най-високото стъпало – екзархийския трон.
Дневник….
„В осемтях първи месеца защитавах с Екзарха Ферманът.
Шест месяца ходих във Влашко, Българско и в Пирот. Седях три месяца за работата на Партения. Девят месяца стоях в Цариград, 12 месяца във Видин като наместник на Екзарха и три месяца пак в Цариград.“
През януари 1876 г. архимандрит Йосиф е избран „с пълно вишегласие“ за Ловчански митрополит. На Сретение Господне е тържествено ръкоположен за Ловчански митрополит от Негово Блаженство, Пловдивский Панарет и Велеско-Струмишкий Дамаскин.
Дневник 2 февруари 1876 г.
Това събитие важно за мене нито ме много възхити, нито пък смути (…) Вижда се, че тоя сан ми ограничава свободата и ми налага много по-тежка длъжност, за която във всичко не съм приготвен. И виждам, че трябва да сполуча да ся закрепя, или смърт (…) При всичко това, надявам се, че (…) ще карам работата си благополучно.“
Осем години преди „Българския Великден” (на 3 април 1860 г.) в Ловеч се възкачва за първи път на епископския трон българинът Иларион.
През 1874 г. по инициатива и под ръководството на ловешкия митрополит Дионисий се свиква Първият епархийски учителски събор, който взема важни решения за подобряване на образователното дело в епархията.
Ловчанска епархия е включена във Фермана за учредяване на Българската екзархия с още 13 епархии.
В своя диоценз включва Ловешка, Троянска, Пирдопска, Орханийска и Тетевенска околии с 45 църкви, 135 свещеници, 6 мъжки манастира и 3 девически метоха.
На 27 април 1876 г. Йосиф тръгва от Цариград за Ловеч през Варна, Русе, Търново и Севлиево. На 2 май пристига в Ловеч.
Дневник
„Времето беше тоя ден много хубаво. Природата във всичката си свежест и в най-хубавото си облекло, а и посрещането не можеше да бъде по-въодушевено, по-многочислено и по-добро. Видех народ повече, отколкото мислех да има в Ловеч. Учениците ми пяха особена за обстоятелството и за мене песен. Учителят Радославов ми каза едно слово“.
«Една година в Ловеч преминава в различни тревоги и безпокойства, и при непрестанно старание по уреждане на църковните и училищини дела. Младият ловчански митрополит обикаля селища и манастири, установява връзки с духовници и миряни, споделя болките на населението след потушаването на Априлското въстание. Устоява правата на страдащите пред местната турска власт. Лошавите времена и обстоятелства в Ловеч (…) не дават спокойствие на духа му.“
На 12 април 1877 г. се обявява Руско-турската война и Антим І е свален от екзархийския трон.
На 24 април „избирателен събор в екзархийския дом“ с участието на трима митрополити и 16 миряни прогласява за нов предстоятел Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Йосиф.
Дневник 30 април 1877 г.
„В разстояние на 24 часа помислих да приема ли, или да не приема. Не ми се искаше да напускам епархията, нито да се нагърбвам с такъв тежък товар. Но ако не приема ще се счете за лекост и страхливост от народа, а правителството ще ме вземе за последовател на екзарха и ще ме вземе под око. От друга страна, каквото и да докара войната, Екзархията ще е нужна на българите, които ще останат под турска власт. Ама ще иска Портата от мене унизителни неща. Мога да откажа, като не са съгласни с честта ми. Това известие ми падна много тежко.“
Дневник 8 май 1877 г.
„Служих, простих се с народа и заминах за Троян съпровождан от всичкий народ и от турците, даже много от които дойдоха до Абланица. В Троян голямо посрещане от всички и от манастиря калугерите. Сутринта рано на 9 кръстих детето на Стефан Цвятков Златев и тръгнах за Карлово. Пред Сопот, дето станаха големи посрещания от всичкия народ с песни, речи и пр. депутацията ме посрещна заедно с бинбашията дошъл със суварии /въоръжени конници/ от Пловдив. Подире посреднощ на 10 май заминах за Калофер, гдето влязох и излязох. Всичкото село беше на местността „Стражата“ в тъмна зора. Съпроводиха ме до вуйчовата къща, дето пих едно кафе и обратно, защото вечерта в 9 часа стигнах в Пловдив, гдето имаше извънредно посрещане от страна на народа и на правителството. Сутринта на 11 май служих с двама владици – водосвет, процесия, слова, песни. На 12 почивка и визити. На 13 за Одрин. На 14 сутринта при валията, който вечерта даде угощение в моя чест. Там беше и английския консул Блуп. На 15 в Цариград.
Йосиф остава Ловчански митрополит до смъртта си на 20 юни 1915 г. Съгласно Устава на Екзархията, Екзарх не можеш да станеш, ако нямаш епархия.
Ловчанска епархия се управлява от наместник.
Управляващи Ловчанска епархия наместници на Ловчанския митрополит и Екзарх Български в периода 1879-1914 г. са:
- Натанаил (1879 – 1891)
- Партений (1891-1892);
- Антим (1893-1897);
- Максим (1897 – 1906);
- Климент (1909 – 1914).
На първото заседание на Екзархийския съвет на 20 май 1877 г. Екзарха засвидетелствува своето уважение в Бога, съзнание за „мъчнотиите“, за очакваните перипети и „тежкото бреме“ и за съдействие от своите сътрудници, „доверие от народа“ и благоволението на царското правителство.
Негово Блаженство, като посветен да служи на Черква и народ започва своята мисия в сложна и деликатна обстановка. Обявена е Руско-турската война, съществува съперничество между балканските страни, противоречиви са интересите на Великите сили на Балканите. Високата порта се отнася с подозрение и недоволство към Екзархията, единството в Светия Синод е разклатено, разстроен е Екзархийския съвет, нараснали са финансовите трудности.
Дневник 11 ноември 1878 г.
„Когато видях решението на Берлинския конгрес аз поисках от Княза позволение да се върна в Цариград. Казах му, че основата на нашата народност е в Турция, ферманът е за всички българи, от които по-голямата част си остава под властта на султана. Аз гледам на българите в Княжеството като васали на Екзархията, а те ако имат интерес нека я припознаят (…) Един Екзарх под властта на един Княз в Княжеството не може да изпълнява длъжността си.“ – и седалището на Българската Екзархия остава в Цариград в изключително сложна международна обстановка.
След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които остават отново в пределите на Османската империя. В началото на 1880 г. Екзарх Йосиф І се завръща в Цариград за да действа за укрепване и запазване на екзархийското ведомство в останалите под османска власт български земи.
„Основата на нашата народност е в Турция… Сега аз дойдох да се занимая с епархиите в Македония…Македония е населена от 8 части българи и една част гърци. Тая страна е българска. Тя ще си има черковните правдини по силата на Фермана, на Берлинския тракт/според предвидения член/ и на другите основни закони на Империята, които казват, че всяка народност е свободна да се учи на езика си безпрепятствено и че има свобода на съвестта на всеки поданик…Как ще могат да се ползват от тия правдини, ако предварително нямат в черквите и в училищата българите свещеници и учители българи? Удовлетворението в черковно-народно отношение, отстъпено с Фермана от 1870 г. е първото условие за всеки напредък.“
Здравите възгледи, моралната устойчивост, интелектуалните сили и аскетичната самоотверженост водят Екзарха към въплатяване на неговите идеали в конкретни дела, убеден, че църквата има „мисия божествена“, „духовенството има дълг да пази вярата, нравствеността и всичко що съставлява българинът“. За постигането на тези цели е необходимо богослужение, проповед, училище на роден език, устройство на екзархийските епархии с български архиереи и свещеници, които да съдействат за духовното и културно обединение на народа в една православна общност.
На този негов план упорито се противопоставят Високата порта, Вселенската цариградска патриаршия, руското посолство в Цариград, гръцката и сръбска пропаганди. На това противопоставяне Екзарх Йосиф І отговаря с изключителния си дипломатичен талан. Никога не действува по случайни хрумвания и настроения, не се поддава на паника и на странични явления, не взима прибързани решения.
Като турски поданик и служител Екзарх Йосиф I никога не отправя хули и обидни думи към османската администрация и дипломация. Тактичен, умерен и лоялен е към султана и Високата порта. За това красноречиво говорят повече от половин дузина от най-високите османски ордени и медали, между които «Меджидие» и „Османие“. Султанът, който се среща десетки пъти с екзарха, високо цени неговата тактичност и лоялност към Портата и уважава за тази му открита и доблестна архипастирска дейност.
Тактичен и лоялен е и в отношенията си с българските владетели Александър Батенберг и Фердинанд Кобургготски. Първият български княз го удостоява с новоучредения орден „Св. Александър“. В 1896 г. на Великден в църквата «Свети Стефан» Фединанд Сакскобургодски поставя на гърдите на Екзарха енголпиона на първия български екзарх Антим І.
Идеалът на Негово Блаженство да обедини всички български епархии в Екзархията се реализира в значителни мащаби. До Балканската война (1912-1913 г.) в екзархийския диоценз са включени 7 епархии в Македония – Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, и Неврокопска възглавявани от митрополити и 8 епархии в Македония и една в Одринско управлявани от „екзархийски наместници“ – Костурска, Леринска, Воденска, Солунска, Кукушка, Сереска, Мелнишка, Драмска и Одринска.
В екзархийския диоценз са 1600 енорийски храма и параклиса, 73 манастира и 1300 свещеници.
На 27 април 1892 г. се полага основния камък на църквата „Свети Стефан“ в Цариград.
За синхронизиране и организиране на учебно-просветното дело в Солун се основава дружество „Просвещение“ и комитет „Училищно просвещение“. Те стават „Училищен отдел“ при Българската екзархия. Отделът ръководи създаването на мрежа от различни по степен и характер училища, библиотеки, читалища, книжарници, пансиони и изпращането на ученици-стипендианти на обучение в чужбина. Подготвят се квалифицирани преподавателски кадри и издава педагогическа литература.
За учебната 1891/92 година Свещеническо училище в Одрин, основано от Българската екзархия, се премества в Цариград. Така възниква Цариградската духовна семинария. В семинарията се обучават учители, възпитатели, чиновници, свещеници, монаси и митрополити, който със своята дейност спомагат за просперитета на Българската екзархия.
Под ведомството на Българската екзархия в Македония и Одринска Тракия са 1 373 училища, 13 гимназии, 87 прогимназии с 2 266 преподаватели и 78 854 ученика.
Екзархията обединява българските земи в етническата цялост, която обхваща приблизително границите на Санстефанска България.
През юли 1900 г. с решение на Ловешкият градски общински съвет новопостроената училищна сграда във Вароша се именува „Йосиф І“.
„Да се нарече новото училище в махала Вароша (…) на името на Негово Блаженство Екзарх Йосиф І. Понеже в най-напрегнатите отношения с турците в 1876/77 г. е съумял да запази своето паство (…) и защото Негово Блаженство е живял в тази махала, откъдето е заминал за Цариград за Български Екзарх.“
С Послание от 23 декември 1900 г. Екзарх Йосиф І отговаря:
„Сърдечно сме благодарни Вам, господин Кмете, както и на целия Ви градски общински съвет за решението (…) да се нарече на Нашето име построеното училище в горнокрайската махала Вароша. В това Ловеч, чийто напредък и преуспяване винаги са ни интересували, ни дава ново доказателство за добрия спомен, който пази към Нас като канонически архиерей в Ловешка епархия. Ние благославяме новото Ви начинание и благопожелаваме на младото поколение, което ще търси духовна храна в това просветно заведение, да се възпитава тъй, че от него да излязат граждани, помазани на Отечеството си и достойни синове на България. Призоваваме на Вас божията благодат и оставаме Вам в христомолителствуване.“
През 1902 г. по инициатива на Светия Български Синод се честват 25 години екзархуване на Йосиф І. По този повод на 16 април 1902 г. Ловешкият градски общински съвет провежда извънредно заседание на което се взимат няколко решения.
Избира се делегация начело с Негово Високо Преосвещенство Максим, управляващ Ловчанска епархия и кмета Васил Мичов за поднасяне на приветствен адрес по случай юбилея, „защото през течение на този кратък период от време Негово Блаженство е бил верен страж на църковните и народните правдини и достоен представител на народното църковно единство“, с който Адрес „ще се изразят истинските чувства на благодарност на народа и в същото време ще служи като едно доказателство за подкрепата, която българският народ е готов да даде във всеки момент на Екзарха в борбата му за безспорните права на българската църква и народност“.
С Адреса да се поднесат една картина на Ловеч и на стария Владишки конак, „в който е живял Екзарха в битността си на Ловчански митрополит“.
За увековечаване името на Екзарха, площада пред окръжната сграда на главната улица да се именува „Площад Йосиф І“.
В деня на юбилея на 23 април се отслужва панихида „в памет на ловчанските граждани, станали жертва по църковното дело“, а в църквата „Св. Неделя“ се поставя плоча с имената „на църковните ратници в това време“.
Дневник 21-30 април 1902 г.
„Празнувах 25 годишния си юбилей /като Екзарх/ пак спокойно. Празнуването на юбилея стана извънредно бляскаво и тържествено. Това беше народен празник в България, в Турция и навсякъде, където имаше българи по Европа. На 22 април във всички училища на учениците учителите са говорили по биографията и деятелността ми. На 23 април във всички черкви са служили и станали молебени за здравето ми, като са се държали речи, подобаващи на случая. Подир туй на много места са станали шествия с портрета ми, носен на чело на шествието (…) Дали са името ми в някои градове на улица или училище за увековечаване паметта ми (…) Отдаде ми се чест и слава, на каквато не съм се надявал, нито мислил, когато съм работил от любов към народа, от патриотизъм и от съзнание за дълг. Рядко се случва на человек да се удостои през живота си на подобна слава. Всичко това беше едно неизказано нравствено доволство за мене, което ми даде нова сила да следвам да служа на Черквата и на народа, докогато ще бъде угодно на Бога.“
Последното десетилетие в Цариград, носи много тревоги и безпокойства на екзарха, който е с разклатено здраве и трябва да отстоява всекидневно българските интереси в Македония и Одринско. Неуспехите на България в Междусъюзническата война (1913 г.) и клаузите на Букурещкия мирен договор съкрушават душевно и физически Екзарха. При сключването на мира на въпроса на българските делегати кой ще управлява духовно българите, които остават в Турската империя, отговорът е
„Българските турски поданици ще имат права на общини и черкви, както и другите немюсюлмани и ще се ползват от правителствените решения за училищата. Един архиепископ отомански поданик, избран от българската община и утвърден с берат, ще управлява черковните дела на речените населения.“ Турция ще признае ръкоположен в София владика и изпратен в Цариград за българите тука.“
„Владика, който не зависи от Българската черква, ами само ръкоположен от там и оставен тука /Цариград/ на населението българско и на правителството, гоним от Гръцката Патриаршия, ще бъде унищожен. Той трябва да е признат от Високата Порта, че ще зависи от Българската черква и да управлява по православнаму.“
Екзархийското дело, градено с толкова труд и любов, е смазано и опустошено. Българската екзархия е лишена от диоцеза си във вилаетите (освен в малка част от Одринско) и Йосиф I повече не може да остане в турската столица.
На 20 септември 1913 г. Екзарха телеграфира на министерството, че Екзархия няма вече в Цариград. Да му се определи дом в София. На 27 септември отпътува от Цариград заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия, свитата си, багажа и архива със специален трен на българското правителство.
Времето е много лошо.
На 28 септември пристига в София.
На гарата е посрещнат от Негово Величество Царя, Светия Синод, митрополитите, всички министри и висши чиновници, граждани и военни, представители на други духовни власти.
Въпреки влошеното си здравословно състояние и напреднала възраст Екзархът остава до сетния си час начело на българската църква. Екзарх Йосиф І е последователен привърженик на еволюционната политика. Често повтаряна е фразата „Не революцията ще спаси Македония, а еволюцията и просветата“ Чрез еволюция най-напред се прибират и укрепват в лоното на Екзархията всички българи в Турско и чак след това се търси подходящия момент за да се осъществи обединението на българския народ под скиптъра на Българския цар.
Тази политика на Екзарх Йосиф е пренебрегвана от българските политици и това се оказва фатално за българската държава.
Дневник 24 декември 1914 г.
…човек не е само тялото, той е и дух, има разум, схваща вечните истини, живее в общество и се управлява от власт, закони, познава доброто и злото, има воля да избягва злото и да прави доброто, има душа безсмъртна, отговорна пред своя Творец. Затова и Исус Христос дойде и му откри истинския Бог на истината, правдата, человеколюбието и милосърдието, за наше добруване на земята и за душевно спасение. Но види се, че ние не усвоихме добре учението Христово и не практикувахме законите Божии, нито управляющите, нито управляемите и бидохме наказани. Турското робство ни поусмири и ние с вярата в Бога бидохме втори път избавени, не от Ботев и Караджата, на прахът на които се покланяме, а на великия и благочестив руски народ, който остави 200 хил. глави на нашата земя и пръсна един милиард рубли. Освободени ние скоро забравихме Бога и поставихме на мястото му егоизмът и личния интерес. Бог ни наказва с ужасна катастрофа за нашите грехове – нашите съседи ни ограбиха и унищожиха. Вразумихме ли се? Съмнително е. „
Верен на своите нравствени принципи Екзарха прави Завещание.
Во имя Отца и Сина и Святого Духа. Амин.
Долуподписаният Ловчански митрополит и Екзарх Български Йосиф, смирен служител на църквата и Господа Бога и на възлюбления си народ, като се намирам в най-напреднала възраст и като трябва да напусна временното си жилище, щом това бъде угодно на Всевишего Бога, то преди да настъпи залеза на моите земни дни, при пълно съзнание и здрав разум, зряло обмислих, обсъдих и реших да разпоредя с имота, който имам в настоящето си завещание, израз на моята воля и на моето решение, което подписвам саморъчно и което желая да се счита за законно и редовно от духовните и светските власти, то с това да изпълня своята последна воля, последен дълг към Светата Православна Българска църква, на която служих, служа и докогато е волята на Всевишнего Бога ще продължавам да служа с любов, вяра и преданност, както и към своите ближни…
1.Оставам на Светия Синод на Българската църква за 10 стипендии за ученици – 5 за Софийската семинария и 4 за Пловдивската семинария. В Пловдивската семинария да се приеме един ученик от родното ми място Калофер.
2.Оставам на Академията на науките, която да дава премии за книги, които са в защита на православната вяра и българската народност.
3.Да се оставят в банката пари които Калоферската община да употребява за помощ на най-бедните и способни ученици в училището.
4.Оставам на училището „Йосиф І“ в Ловеч, които да употребява, както разпоредих за Калоферското училище.
5.Оставам на прогимназия „Йосиф І“ в София за да употребяват за разходване на книги за бедни деца.
6.Оставам на църквата „Св. Стефан“ на Фенер в Цариград.
7.Оставам на Разградската мъжка гимназия „Йосиф І“ да се раздават за книги за бедните деца.
8.Оставам на Калоферското дружество в София за бедните.
9.Оставам за дружество „Радост“ в Русе
10.Оставам разноски за погребението ми, за паметник над гроба ми и за църквата при която ще стане погребението ми.
6 май 1915 г.
София
Ловчански митрополит и Екзарх Български Йосиф І.
Екзарх Йосиф I почива в 3 и половина часа следобед на 20 юни 1915 г. Погребението е извършено на 25 юни с траурна тържественост. Погребан е от южната страна на олтара под колонадата на храма „Св. Неделя“ в София.
С Протокол № 16, решение № 1 на 20 април 1902 г. Ловешкият градски общински съвет провъзгласява Негово Блаженство Екзарх Йосиф І за първи почетен гражданин на Ловеч.
„Човек трябва да бъде нещо в обществото. За да бъде нещо той трябва преди всичко да иска, да се стреми да бъде полезен на обществото. А за да бъде обществено полезен той трябва да се стреми да я изпълнява майсторски работата, която му е поверена, за да стане необходим за тази работа. Стреми се и работи за да бъдеш необходим за обществото.“
Ловчански митрополит и Екзарх Български Йосиф І.
„Заслугите на екзарх Йосиф І, неговата защита на човешките права и свободата на съвестта, на църковната независимост и ролята на православието, възгледите му за религиозно, културно, гражданско и народностно равноправие, за националната правда и за общите интереси на балканските народи, имат непреходно значение. Те маркират важни паралели между недалечното минало и нашата епоха. Идеалите и етиката, принципите и подхода на Йосиф І са неоценим опит и възвишен пример за строителите на съвременна България.“
/проф. д-р Тодор Събев, ст.н.с. Христо Темелски, 1992 г./
