Кожарската промишленост в Ловеч е един от най-процъфтяващите занаяти в града. За широкото му развитие, спомагат и редица фактори, като наличието на вода – река Осъм. Масовата употреба на кожени изделия, както от градското, така и от селското население се явява вторият важен елемент за наличието на кожарския занаят. Като трети фактор може да се отбележи географското разположение на Ловеч. Тук се пресичат пътищата от Цариград, през Балкана за Дунав и от Дубровник на Адриатическо море през София към Черно море. Като по-крупни предприятия в началото на ХХ в. в областта на кожарската промишленост се налагат предприятията на Маринчо Караконов и Дочо Нанoв.
След настъпилите дълбоки обществено-политически и икономически промени на 9 септември 1944 г. се променя както статутът, така и функционирането на кожарската промишленост в Ловеч. Извършената национализация на промишлените предприятия в България на 23 декември 1947 г. не подминава и кожарските предприятия в Ловеч. Индустриалните предприятия и занаятчийските работилници за обработка на кожи се обособяват в два блока. В първия блок, с ръководител Цанко Мандев, влизат: ООД д-во „Изгрев” с бивш собственик Мичо Бояджиев, работилниците на Иван Черкезов, Дано Йоргов и Сие, ООД д-во Коста Манев, Симеон Ненов и братя Панамски. Във втория блок, с ръководител Андрей Младенов, влизат предприятията на Иван Дончев, Младен Попов и Сие, Стоян Христемов и Стою Цанков. Така обособените два блока, влизащи в състава на Министерството на индустрията, просъществували само четири месеца и през месец април 1948 г. се обединяват в едно предприятие – ДИП „Петко Кунин”. През следващата 1949 г. ДИП „Петко Кунин” приема името ДИП „Велур” – Ловеч.
В годините от своето съществуване ДИП „Велур” се специализира в произвеждането на лицеви и меки кожи от дребен рогат добитък, кожени ръкавици и кожена конфекция – както за износ, така и за вътрешния пазар. В предприятието функционират следните цехове: кожарски цех – за обработка на сурови кожи от едър и дребен добитък, ръкавичарски цех, цех за производство на кожени облекла, цех за производство на домашни пантофи и калъфки за седалки на велосипеди и автомобили, цех за ширпотреба, цехове за кожени облекла в селата – Угърчин (по-късно град) и Малиново. През 1961 г. се обособява нов цех – за производство на чанти и колани. През 1965 г. към предприятието се присъединява и съществуващата кооперация „Равенство”, която също произвежда кожени ръкавици. Две години по-късно към предприятието в с. Угърчин е открит нов цех за кожени облекла, а в с. Малиново – участък за шиене на ръкавици ръчен шев.
Развитието на кожарската промишленост до този период, се изгражда главно на базата на суровите кожи от местен добив и незначителен внос.
В началото на 70-те години на ХХ в. към фабрика „Велур” – Ловеч функционират цех за производство на меки и лицеви кожи от дребен рогат добитък и свински кожи, цех за производство на ръкавици, три цеха за производство на кожени облекла и един участък за ширпотреба. През 70-те и 80-те години, на ХХ в. фабрика „Велур” – Ловеч се превръща в най-големият производител на кожени изделия в България. Той е част от структурите на държавните стопански обединения „Пирин” и „Вихрен”.
В началото на 80-те години на ХХ в. предприятието се насочва за внос на свински кожи и изнасяне на облекла от свински велур за СССР. Част от продукцията на кожарския цех се използва като полуфабрикат за конфекционните цехове, а друга част се предава на обувните предприятия. Половината от произведената продукция е предназначена за износ. По-големите потребители на артикулите с емблемата на „Велур” – Ловеч са: СССР, Полша, Румъния, ГДР, Холандия, Дания, Белгия, Финландия, Швеция, ФРГ и Канада. По-важните артикули от номенклатурата за износ са: лицеви палта, якета, полушуби, мъжка и дамска конфекция от свински велур, кожени ръкавици от напа и свински велур и други.
Настъпилите обществено-икономически и политически промени в България след 10 ноември 1989 г. дават отражение и върху дейността на новоучредената ДФ „Велур” – Ловеч, която, преминавайки през няколко етапа на преобразуване, промяна на собствеността и структурата, не успява да продължи своята дейност в новите условия. Това води за съжаление до това, че „Велур“ последва нерадостната съдба на предприятия, като „Тръбна мебел“, „Спарки“, „Сердика“, „Хлебопроизводство и сладкарство“ и редица други, дали хляб на толкова много ловчалии.
За да не може да историята на това предприятие да го „… покрие плесен на забрава…“ (Иван Вазов, „Моите песни“), тук идва ролята на музея, като институция, призвана да „съхранява и опазва“. Според българското законодателство „музеят е културна и научна организация, която издирва, изучава, опазва и представя културни ценности, природни образци и антропологични останки с познавателна, образователна и естетическа цел”. При изпълнението на тази си дейност Регионален исторически музей – Ловеч осъществява държавната политика по опазване на културните ценности и развитието на музейното дело на територията на област Ловеч. Благодарение на многогодишните усилията на музейните работници, насочени към опазването на ДКЦ (движими културни ценности), във фондохранилищата на отдел „Нова и най-нова история“ в РИМ – Ловеч са съхранени част от производството на фабрика „Велур“. Тези движими културни ценности образуват колекция. Музейната колекция е основна форма за съхранение и се явява резултат от целенасочена научна работа, в процеса на която всеки предмет от нея придобива особено значение, защото ядрото на всеки музей са неговите колекции и от степента на тяхната пълнота и от уникалните качества на музейните предмети се определя и богатството на дадения музей. А определено РИМ – Ловеч има с какво да се гордее, защото съхранява в своите фондохранилища богатствата на Ловеч и региона, които имат важно значение от национален и световен мащаб.
Автор на статията е Ганчо Ганев – уредник в отдел „Нова и най-нова история“ в РИМ – Ловеч.
