На 5 април 1962 г. е закрит трудовият лагер край Ловеч.
ЧАСТ ТРЕТА: СПОМЕНИТЕ НА ОЦЕЛЕЛИТЕ
Сведенията в спомените за лагера край Ловеч, превърнал се в емблема на репресивните мерки в края на 50-те години на миналия век, се потвърждават от Прокуратурата по-късно – през 90-те години на ХХ в. Те са свидетелство за нечовешките условия на живот и работа в лагера.
В доста от разказите на оцелелите се срещат имената на Шабан Узукчиев – Шахо, също и на бригадирите Димитър Цветков и Благо Магарето. Те са най-известните криминални затворници, докарани от Белене, и са със сходна склонност към упражняване на насилие. На Шахо се приписват и няколко убийства. Едно от по-известните доказани убийства, за което и до днес се говори в общественото пространство, е това на лагериста Иван Карадочев – баща на певицата Богдана Карадочева, въдворен с обвинение, че е „частник кожухар“. В акта за смърт е записана невярната диагноза, че умира от захарна болест. От свидетелствата на лагерист-очевидец се разбира, че силните ритници в областта на сърцето и главата довеждат до нещастния му край. В предоставените по-късно пред прокуратурата свидетелства се приема, че побоят е извършван в продължение на няколко дни от „назначените“ бригадири Узукчиев, Цветков, Благой Гайтански и Слави Гальов. Дъщеря му Богдана е съветвана да не се представя с името Карадочева, а като Иванова от съображения за сигурност, но тя сама избира да използва бащината си фамилия.
Друго убийство е това на Александър Николов, по-известен с прякора Сашо Сладура. Описван е като сърдечен човек, а приятелят му Маргарит Кутулов споделя, че Сладура често разказвал вицове. В края на 1961 г. той е изпратен в лагера край Ловеч, където два дни по-късно умира. В делото за убийствата в лагера край Ловеч през 1990 г. е посочено, че смъртта е причинена вследствие на тежък побой.
Васил Урумов-Чико описва „Ловеч, най-тайният, най-страшният, най-злокобният концентрационен лагер, който човешкият ум познава“. Траен спомен в съзнанието му остава Христо Даскала, който в деня, в който е въдворен, издъхва. Васил Урумов остава изненадан от случилото се, тъй като не става свидетел на видимо насилие в кариерата. След направена аутопсия се изяснява, че вътрешните органи на човека са разкъсани, което насочва към травматична и вероятно насилствена смърт. Подобно на останалите свидетели той описва точно насилието и глада като основни фактори, които превръщат лагера в „ад”.
Друг лагерист от трудовата група край Ловеч – Кольо Вутов, определя като най-жестоки Газдов и бригадирите Шахо и Благо Магарето. По думите му „Властта можеше да те прати в лагера да чукаш камъни заради „подривно-диверсионна дейност“, ако си бивш депутат от земеделците, ако слушаш „западна музика“, ако някой квартален отговорник те е посочил като „хулиган“, за разказване на вицове срещу управляващите, ако партиен секретар е хвърлил око на жена ти или на имота ти“. Във филма на режисьора Степан Поляков „Слънчев бряг: Експрес към Ада“ Кольо Вутов за първи път разказва защо е бил хвърлен в лагера без съд и присъда – заради една шега с котка на площада на селото. Според неговите разкази повечето хора не са знаели какво представлява лагерът, а са считали, че е място за превъзпитание на криминални или буйни лица. Кольо Вутов се спасява, защото е състезател по борба и неговият треньор от Плевен иска да участва в републиканското първенство, за да може Плевенски окръг да се представи добре. След 1989 г. той дава множество интервюта и сътрудничи в организирането на събития, свързани с паметта за лагера. До кончината си в края на 2022 г. бившият лагерист всяка година участва във възпоменателното шествие до кариетата край Ловеч, тъй като е категоричен, че случилото се там не трябва да се забравя.
В лагера има въдворени, преминали през съветските лагери и оцелели, какъвто е случаят с Боян Кръстев-Гигов. Неговото име е в списъка на починалите лица край Ловеч. През 1947 г., докато учи във Виена, той е задържан от съветските войски и е откаран в Сибир, където се намират и други български студенти. До завръщането си в България през 1956 г. той вече е преминал през няколко съветски лагера, а у нас съдбата му на въдворен продължава в лагерите „Белене“ и „Слънчев бряг“. Според сестра му, той е изпратен в лагера в Ловеч заради отказа му да сътрудничи на МВР. Умира през 1962 г. Точната дата не се знае, но неговото семейство научава за случилото се чрез телеграма и колет с кървави дрехи. Официалната причина за смъртта му е бронхопневмония, но след разпити на освободени лагеристи, роднините му стигат до заключението, че той е убит вероятно от Шахо. Повече информация или доказателства за случая не са открити.
По-подробни описания за живота в Скравена дава актрисата Надя Дункин, която се оказва една от малкото, които свидетелстват за преживяното по време на съдебния процес след 1989 г. През есента на 1960 г. е арестувана за говорене срещу комунистическата власт и въдворена в ТВО. Описва как по чудо оцелява след като тя и останалите лагеристки са накарани да копаят царевица в с. Българене. По време на работата тези, които изостават, са бити. Липсата на физическа подготовка (казва, че за първи път държи мотика), както и силното слънце стават причина тя да загуби съзнание. Вместо да получи помощ, докато е в безпомощно състояние, тя е бита от надзирателките. Тъй като не се пробужда, е изхвърлена в храстите, а по-късно и при кучетата. В безсъзнание остава 14 часа. Тя има късмет, тъй като по това време минава лекар, работещ в лагера, който има в себе си камфорови инжекции. По-късно се свестява и бива вкарана в лагера, където на следващия ден ѝ дават почивка.
Въпреки че лагеристите нямат право да разговарят с външни лица, жителите на града и тези, които работят в строителството, забелязват, че това не са обикновени затворници. Благодарение на тези странични наблюдатели, може да получим допълнителен поглед върху ситуацията. Свързани с дейността на лагера се оказват техническите ръководители на строителните обекти в Ловешкия край. Един от тях е Константин Койчев. Той споделя, че лагеристите са превозвани в открити товарни коли до обекта. Те са малтретирани с тояги при строежа на партийния дом в града. Тъй като гледката за него е непоносима, той напуска обекта, а при направена забележка охраняващите му отговарят: „Това не е твоя работа“.
Иван Дочев счита, че работещите по реконструкцията на стадиона 150 лагеристи „се чувствали като на почивка в сравнение с работата на кариерата“. Според неговите спомени работата е от сутрин до вечер с малки почивки, без значение от метеорологичната обстановка. Иван Дочев споделя, че началниците използват специални инструменти за изтезаване – парче гумен маркуч с пясък, прикован с дървена дръжка. Същите тези хора участват и в строежа на стадиона в Троян. Там Иван Дочев вижда човек с инфектиран крак, който „не е забелязан“ от никого. Той успява да помогне, като променя начина на работа по време на строежа на Заводския стадион в Ловеч. Извозването на количките с пръст вече се осъществява от двама души. Единият закачва количката до колелото с кука бетонно желязо и така улеснява другия. Свидетелят казва, че видяното го оставя „вцепенен“.
След падането на комунистическия режим в България никой от виновните за създаването на концентрационните лагери и за извършените в тях убийства и изтезания не получава съдебно възмездие.
Автор на статията е Мирела Маринова, екскурзовод в Регионален исторически музей – Ловеч.
