На 19 юни се навършват 300 г. от рождението на Паисий Хилендарски и 260 г. от написването на „История славянобългарска”. Годишнината е включена в Списъка на бележити годишнини на Юнеско за периода 2022-2023 г.
„С вяра в Христа, в служба на църквата и под небесната закрила на светата Троица, аз, проигумен Паисий, работя за възраждането на българския дух и държавност.“
Попаднала под турска власт през ХIVв., българската държава загубва своята политическа самостоятелност, но народът продължава да съществува. В тези условия манастирските средища са местата, където се разпространяват идеи и книжнина и спомагат за запазване на православната вяра и богослужение на български език в опазване на националното съзнание на българите. В съдбата на православните народи Атонската монашеска обител, сред която е имало и немалък брой представители на българската народност, е била тази, която е изиграла изключителна роля във времето на османско владичество. Светогорските манастири се превърнали в хранилища на историческа писменост и ценни реликви. Изследванията показват, че в по-голямата част на книгохранилищата на Атон се откриват материали, които имат пряка или косвена връзка с българската история. Днес сред културното наследство на полуострова в библиотеката на Зографския манастир се пази първото произведение на българската историография – ръкописът на атонския монах и български народен будител Паисий Хилендарски – „Историѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народе и ѿ цареи и ѡ стыхъ болгарскихъ и ѡ въсехъ деѧнїа ї битиа болгарскаѧ“, повлиян в голяма степен от съчинения като „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и „Книга историография“ на Мавро Орбини, както и от други исторически извори.
За отец Паисий се знае малко – сведения за живота му имаме от автобиографичните му бележки в „История славянобългарска”, в кондиките на Хилендар и някои писма. Приема се, че е роден в Банско през 1722 г. и както сам той съобщава в единствената си творба: в Самоковската епархия. През 1745 г. отива в Хилендарския манастир на Света гора, където игумен е по-големият му брат Лаврентий и под негово влияние Петър (или Павел) става монах под името Паисий.Именно тук по-късно той става йеромонах и проигумен.Знае се, че Лаврентий е повлиял и на другия им брат хаджи Вълчо, който е известен като ревностен ктитор на Зографския манастир и на Хилендарския манастир. По това време Атон е оживено средище на духовен живот, важен книжовен и културен център, посещавал се от българи от различни краища на страната, както и от монаси и светски лица от съседните балкански народи и Русия. Така постепенно си пробива път и националната идея.Сред светогорските монашески братства се надига чувството за национално самоопределение. В тази обстановка Паисий станал първият, който доловя нуждата от един материален и духовен преврат в българските земи. Съзнавайки, че историята е потребна на народите в робство и в резултат на дълбокото и живо познаване на действителността и живота на своите сънародници, у него се заражда желанието да напише история на своя народ, с която да събуди народностното съзнание на българите, да им внуши, че имат основания за високо национално самочувствие и гордост. Започва усилено да търси и събира сведения, да трупа информация от книги, ръкописи, разговори, осмисля идеята близо две години. От биографичните данни за Паисий знаем, че през 1761 г. той е в Сремски Карловци (Австрия), след което се завръща в Света гора – в манастира Зограф, и през 1762 г. завършва написването на „История славянобългарска” „за полза на българския народ и за слава и похвала на Господа Иисуса Христа“. И сам тръгва да я разпространява. Началото на едно закъсняло пробуждане е сложено.
„Преписвайте я и платете да ви я препишат“
Делото на отец Паисий намира много последователи – това показват преписи от различни краища. Известни са около 60 преписа (с несъществени промени или кратки добавки) и преправки (съществени преработки). Запазени са 49 ръкописа и 1 печатно издание – „Царственик“ на Христаки Павлович от 1844 г. Първият препис на „История славянобългарска” е направен през 1765 г. в Котел от отец Стойко Владиславов – бъдещият епископ Софроний Врачански, след личната му среща с хилендарския монах – отправна точка за хронологията на преписите и преправките на „История славянобългарска”. Следват Самоковският (1771 г.), Жеравненският и Рилският (1772 г.), Еленският препис на Дойно Граматик от 1784 г. и много други.„Историята“ се преписва и популяризира над един век – израз на достъпната национална институция. Този интерес се поддържа и от необходимостта на българина за събрана българска история и желание за народно просвещение. Първо публикуване на текста в системен вид на българската история прави рилският монах и свищовски учител Христаки Павлович под заглавието „Царственик или история болгарская” през 1844 г., което всъщност представлява преработка – изградена компилация от преписи на Паисиевата история. В „Царственика” липсват двата предговора и послесловът на Паисиевата творба.
В Регионален исторически музей – Ловеч се съхранява Колекция „Ръкописи, старопечатни книги, редки и ценни издания”. Сред най-ценните притежания е „ЦАРСТВЕННИКЪ или ИСТОРIЯ БОЛГАРСКАЯ, която учи отъ где са Болгаре произишли, како са кралевствовали, како же царствовали и како царство свое погубили и подъ иго попаднали изъ Мавробира Латинскаго, Баронiя, Iоанна Зонаря, Буефира Французского, Теофана Греческаго, Светого Евтимiя Терновскаго, Светаго Димитрiя Ростовскаго и другихъ летописцевъ собрана. ИЗДАНIЕ ПЕРВОЕ, Bolgarische Geschichte. У БУДИМУ, Писмены Кр. Свеучилишта Пештанскогъ, 1844“. Липсват спомоществуватели. Книгата е от семейната библиотека на поп Лукан Лилов и неговите наследници. На заглавната страница има печат на „Музей на читалище – Наука – Ловеч /28. II.1895/“. Във фонда на музея се пази също и първото печатно издание на „История славянобългарска“ под редакцията на Й. Иванов, Издателство на БАН, 1914 г. През 1906 г. видният български литературен историк, фолклорист и езиковед Йордан Ив. Николов открива в Зографския манастир черновата на „История славянобългарска” и я издава като самостоятелна книга. Освен това проучва основно и делото на ПаисийХилендарски.
Настъпилите през ХVIII в. в българското общество закономерни промени от политически, икономически и културен характер провокират стремежа към историческо знание, засилват интереса към миналото на нашия народ. Българското възраждане е част от общия европейски процес и пръв изразител на този зараждащ се духовен подем, според обективните предпоставки, става атонският монах Паисий Хилендарски. Неговият фундаментален труд „История славянобългарская за народа и за българските царе и светци, и за всички български деяния и минало. Събрана и наредена от Паисий от Самоковска епархия, йеромонах в Света гора Атонска, в полза на българския род в 1762 година“ се превръща според един от най-видните му изследователи и носител на годишната държавна награда „Паисий Хилендарски“ за 2021 г. проф. д-р Надежда Драгова в „място на честта – и на личната, и на националната“.
През 1962 г. хилендарският монах е канонизиран за светец от Българската православна църква.
